Крис опита да прикрие нетърпението си, а детективът продължаваше да говори с нарастващо увлечение.
— Непрекъснато ми напомняше, че съм на кино. Разбирате ли? Както и всички тия неочаквани гледни точки на камерата. Толкова ме разсейваха. И като стана дума за музиката… дали композиторът не я е задигнал от Менделсон?
Крис бе започнала леко да потропва с пръсти по масата, но изведнъж спря. Що за детектив беше този? И защо все се озърташе към Карл?
— Не го наричаме кражба, а почит към композитора — каза Крис с лека усмивка. — Но се радвам, че филмът ви е харесал. Хайде, пийте. — Тя кимна към чашата. — Иначе ще си загуби мехурчетата.
— Да, разбира се. Толкова съм бъбрив. Извинете ме.
Детективът вдигна чашата си като за наздравица и я пресуши на един дъх.
— Хубава вода, много хубава — въздъхна той.
Докато оставяше чашата, детективът забелязва фигурката на птица, изваяна от Ригън. Сега тя заемаше централно място на масата и човката й забавно стърчеше над солницата и пиперницата.
— Необичайна фигура — каза с усмивка той. — Много е мила. И кой е скулпторът?
— Дъщеря ми.
— Много красива птица.
— Вижте, не искам да ви…
— Да, да, знам. Много сте заета. Вижте, само няколко въпроса и приключваме. Всъщност само един въпрос и си тръгвам. — Той погледна часовника си, сякаш бързаше за важна среща. — Тъй като клетият господин Денингс беше приключил снимките в тази район, ние се зачудихме дали не е отивал при някого през нощта на злополуката. Освен вас имаше ли други приятели нейде наоколо?
— О, онази вечер той беше тук — каза Крис.
— Наистина ли? — Детективът повдигна вежди. — Точно преди злополуката?
— А кога е била тя?
— В седем часа и пет минути.
— Да, горе-долу по това време.
— Е, значи всичко е ясно. — Детективът кимна и се размърда на стола, сякаш се готвеше да стане. — Бил е пиян, излязъл и паднал по стълбището. Да, всичко е ясно. Вижте, само за протокола, можете ли да ми кажете приблизително по кое време напусна къщата?
— Не знам — отговори Крис. — Не съм го видяла.
Детективът се озадачи.
— Не ви разбирам.
— Виждате ли, той дойде и си тръгна докато не бях у дома. Отидох до лабораторията на болница „Рослин“.
Детективът кимна.
— А, ясно. Разбира се. Но тогава откъде знаете, че е бил тук?
— Шарън ми каза…
— Шарън? — прекъсна я детективът.
— Шарън Спенсър. Секретарката ми.
— О.
— Тя беше тук, когато дойде Бърк. Тя…
— Дошъл е да се види с нея?
— Не, да се види с мен.
— Да, продължете, моля. Извинявайте, че ви прекъсвам.
— Дъщеря ми е болна и Шарън го оставила при нея, а тя отишла да купи лекарства, а когато се върнала, Бърк вече бил излязъл.
— И кога е било това, ако обичате? Помните ли?
Крис сви рамене.
— Вероятно към седем и петнайсет или седем и половина.
— А вие кога излязохте?
— Някъде около шест и петнайсет.
— А по кое време е излязла госпожица Спенсър?
— Не знам.
— Между нейното излизане и вашето завръщане кой е бил тук в къщата с господин Денингс освен дъщеря ви?
— Никой.
— Никой? И той е изоставил болно дете?
Крис кимна с безизразно лице.
— Нямаше ли прислужници?
— Не. Уили и Карл бяха…
— Кои са те?
Крис изведнъж усети как земята изчезва изпод краката й. Внезапно осъзна, че привидно невинният разговор всъщност е безмилостен разпит.
— Ето, това е Карл. — Тя кимна към иконома, който продължаваше да чисти фурната. — А Уили е жена му. Те работят при мен като икономи.
Лъска. Лъска. Защо? Фурната беше грижливо почистена предната вечер.
— Вчера си взеха свободен следобед — продължи Крис — и когато се върнах, те все още не се бяха прибрали. Но после Уили…
Крис се поколеба, продължавайки да гледа гърба на Карл.
— Какво Уили? — подкани я детективът.
Крис се обърна към него и сви рамене.
— Не, нищо.
Тя извади цигара. Киндерман й поднесе огънче.
— Значи само дъщеря ви може да знае кога Бърк Денингс е излязъл от къщата?
— Наистина ли е било злополука?
— Разбира се. Чиста формалност, госпожо Макнийл. Абсолютно. Вашият приятел Денингс не е ограбен, тъй че какъв мотив може да има?
— Бърк умееше да ядосва хората — мрачно каза Крис. — Може би някой го е блъснал надолу по стъпалата.
— Има ли си название тази птица? Не се сещам. — Детективът опипа фигурката. Като забеляза втренчения поглед на Крис, той отдръпна ръка и се престори на засрамен. — Извинявайте, вие сте толкова заета. Още само минута и край. Значи казвате, че дъщеря ви би трябвало да знае когато е излязъл господин Денингс?