— Не, не знае. Бяхме й дали голяма доза успокоителни.
— О, съжалявам, толкова съжалявам. — Детективът загрижено примижа. — Нещо сериозно ли е?
— Боя се, че да.
Той деликатно повдигна ръка.
— Може ли да попитам…?
— Все още не знаем.
— Пазете се от течения — предупреди детективът. — Течението през зимата, когато къщата се отоплява, е летящо килимче за микробите. Така казваше майка ми. Може да е само популярен мит. Може би. Не знам. Но честно казано, за мен тия митове са като меню в изискан френски ресторант: сложна и лъскава маскировка на факт, който иначе не бихте преглътнали, като например че хамбургерите са пълни със соя.
Крис усети, че се отпуска. Добродушните му безсмислици я успокояваха. Детективът отново приличаше на кротък и безобиден санбернар.
— Това горе нейната спалня ли е, госпожо Макнийл? На дъщеря ви? — детективът посочи тавана. — Онази с големия прозорец към стъпалата?
Крис кимна.
— Да, тя е.
— Дръжте прозореца затворен, докато оздравее.
Макар и напрегната допреди малко, сега Крис едва се удържа от смях.
— Непременно. Всъщност винаги е затворен. И капаците са заключени.
— Да, малко предпазливост никога не е излишна. — Детективът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, но забеляза, че Крис отново потропва с пръсти по масата. — А, да, вие сте заета. Е, свършихме. Просто да напишем няколко думи, колкото да има нещо черно на бяло, и си тръгвам.
Той измъкна от джоба си смачкана програма за училищно представление на „Сирано дьо Бержерак“, порови в страничния джоб на сакото и извади малък остатък от жълт молив, подострен, както се стори на Крис, с тъп нож или ножица. Детективът приглади програмата върху масата, вдигна молива над нея и въздъхна:
— Само две-три имена. Спенсър се пише с две „с“, нали?
— Да, с две „с“.
— Две „с“ — промърмори детективът, записвайки името в полето на програмата. — А икономите? Джоузеф и Уили…?
— Не, Карл и Уили Енгстрьом.
— Карл. Да, точно така, Карл Енгстрьом. — Детективът записа имената с едри букви. — Спомням си едно време — въздъхна дрезгаво той, обръщайки програмата в търсене на чисто място. — О, не, чакайте! Бях забравил! Да, прислугата. По кое време казахте, че са се прибрали?
— Нищо не съм казала. Карл, кога се прибра снощи?
Швейцарецът извърна невъзмутимо лице към нея.
— Точно в девет и трийсет, госпожо.
— Да, точно така. Беше си забравил ключа. — Тя се обърна към детектива. — Спомням си, че погледнах часовника, когато го чух да звъни.
— Хубав филм ли гледахте? — обърна се детективът към Карл, после тихичко подметна към Крис: — Никога не се доверявам на рецензиите. Важно е какво мислят хората, публиката.
— „Крал Лир“ с Пол Скофийлд — отговори Карл.
— А, гледал съм го! Превъзходен филм!
— Гледах го в кино „Джемини“ — продължи Карл. — Прожекцията от шест часа. Веднага след филма хванах автобуса от спирката пред киното и…
— Моля ви, всъщност не се налага — възрази детективът и вдигна длан. — Не, не, моля ви.
— Не ме затруднява.
— Щом настоявате…
— Слязох на кръстовището на Уисконсин авеню и улица M. Беше някъде около девет и двайсет. И си тръгнах насам.
— Вижте, не бяхте длъжен да ми го казвате — увери го детективът, — но все пак благодаря, бяхте много любезен. Между другото, хареса ли ви филмът?
— Добър беше.
— Да, и аз така мисля. Изключителен. Е, сега… — Киндерман се обърна към Крис и продължи да пише нещо върху програмата. — Загубих ви толкова времето, но такава е моята работа. Като ин и ян. Тъжна работа. Още минутка и си тръгвам. Трагично… Трагично… — добави той, драскайки в полето на програмата. — Такъв талант, Бърк Денингс. И сигурно е познавал хората, умеел е да общува. От толкова много хора зависи дали филмът ще стане добър или не: оператор, тонрежисьор, композитор, да не говорим, прощавайте, за актьорите. Моля, поправете ме, ако греша, но ми се струва, че днес един толкова виден режисьор трябва да бъде едва ли не психолог на екипа. Греша ли?
— Не, не грешите, защото всички сме неуверени.
— Дори и вие?
— Особено аз. Но Бърк знаеше как да повдига духа. — Крис предизвикателно сви рамене. — Но разбира се, имаше ужасен характер.
Детективът измести програмата, за да му е по-удобно.
— Е, може би такива са всички велики хора. Хора от неговия мащаб. — Той отново надраска нещо. — Но ключът са малките хора, тези, които отговарят за дребните неща, но ако не се подходи правилно, тия дребни неща стават големи. Не мислите ли?