Киндерман прелисти на нова страница, където се описваха ритуалните убийства. Прочете я бавно, хапейки връхчето на показалеца си, а когато приключи, поклати намръщено глава над текста и се озърна към лампата. Изключи я и напусна кабинета.
Подкара към моргата.
Младежът в приемната дъвчеше сандвич с шунка и кашкавал. Когато Киндерман се приближи, той тъкмо изтръскваше трохите от кръстословицата пред себе си.
— Денингс — прошепна дрезгаво детективът.
Дежурният кимна, бързо надраска в кръстословицата дума с пет букви, после стана заедно със сандвича и тръгна по коридора.
— Насам — каза лаконично той.
Киндерман го последва с шапка в ръка, долавяйки откъм водача си лек мирис на кимион и горчица. Стигнаха до редицата хладилни шкафове за онези, които спят вечен сън.
Спряха пред номер 32. Апатичният младеж го издърпа. Отхапа от сандвича и една троха ръжен хляб, зацапана с майонеза, падна върху захабения чаршаф. Киндерман постоя, сетне бавно и внимателно дръпна чаршафа, за да разкрие онова, което вече бе виждал, но още не можеше да повярва: главата на Денингс беше завъртяна на 180 градуса и гледаше право назад.
5
Сред една топла зелена низина в университетското градче на Джорджтаун, Деймиън Карас тичаше сам по овалната писта, покрита със сгурия. Беше облечен с къси бежови панталони и тениска, обилно напоена с пот. На хълмчето пред него снежнобелият куполна астрономическата обсерватория подскачаше в такт със стъпките му, а отзад медицинският факултет чезнеше сред възвишенията. Откакто го освободиха от задълженията му, той идваше тук всеки ден и бягаше километър подир километър с надеждата за спокоен сън. Почти бе успял; почти бе прогонил скръбта, впита в сърцето му с упорството на дълбока татуировка. Когато тичаше до изнемогване, хватката й ставаше много по-хлабава и понякога съвсем изчезваше. За малко.
Двайсет обиколки.
Да, по-добре. Много по-добре. Още две.
Кръвта пламтеше и бясно пулсираше в мощните мускули на краката му. Карас взе завоя с пружиниращи лъвски скокове и изведнъж забеляза някой да седи на пейката, където бе оставил кърпата, якето и панталоните си. Беше едър мъж на средна възраст с торбесто палто и смачкана мека шапка. Стори му се, че човекът го гледа. Дали? Да. Погледът му се завъртя, когато Карас мина край него.
Свещеникът увеличи скоростта и влезе в последната обиколка. Усети как земята трепери под стъпките му, после забави и продължи ходом, дишайки тежко и шумно. Притисна с юмруци тръпнещите си ребра и мина край пейката, без да обръща внимание на непознатия. Всяко движение на мощните мускули по гърдите и раменете му разпъваше тениската с избелял от пране надпис ФИЛОСОФИТЕ.
Човекът с палтото стана и тръгна към него.
— Отец Карас? — подвикна дрезгаво Киндерман.
Свещеникът се обърна, кимна отривисто и присви очи от яркото слънце. Изчака детективът да стигне до него, после му направи знак да го последва.
— Нали нямате нищо против? Иначе ще се схвана — каза задъхано той.
— Да, разбира се — отговори детективът с очевидна липса на ентусиазъм и пъхна ръце в джобовете си. Идването от паркинга дотук го бе изморило.
— Ние… познаваме ли се? — попита йезуитът.
— Не, отче. Не се познаваме. Но един свещеник в общежитието ми каза, че приличате на боксьор. Не помня кой беше. — Детективът извади портфейла си. — Ужасно съм зле с имената.
— А вашето как е?
— Лейтенант Уилям Киндерман, отче. — Детективът размаха полицейска карта. — Отдел убийства.
— Наистина ли? — Карас огледа значката и картата с хлапашко любопитство. По потното му, зачервено лице бе изписан наивен интерес, докато се обръщаше да попита:
— Какво ви води насам?
— Хей, знаете ли, отче — отвърна Киндерман с изненадан тон, оглеждайки грубоватото лице на свещеника. — Ама то било вярно, наистина приличате на боксьор. Извинявайте, но този белег тук, над окото… с него сте досущ като Марлон Брандо във филма „На кея“. Да, отче, същински Марлон Брандо! Бяха му сложили белег — за по-нагледно той придърпа ъгълчето на окото си, — от който окото му да изглежда леко затворено, едновременно замечтано и малко тъжно. Е, това сте вие. Марлон Брандо. Казвали ли са ви го, отче?
— А на вас казват ли ви, че приличате на Пол Нюман?
— Непрекъснато. И повярвайте ми, господин Нюман се мъчи да избяга от това мое тяло. Не иска да го дели с Кларк Гейбъл.
С лека усмивка Карас поклати глава и се загледа настрани.
— Занимавали ли сте се с бокс? — попита детективът.
— Съвсем малко.