— Къде? В колежа? Или тук?
— Не, в Ню Йорк.
— А, така си и мислех. Клуб „Златна ръкавица“! Познах ли?
— Повишавам ви в капитан — усмихна се Карас. — С какво мога да ви помогна, лейтенант?
— Малко по-бавно, моля. — Детективът посочи гърлото си. — Емфизема.
— О, съжалявам. Разбира се.
— Пушите ли?
— Да.
— Трябва да ги откажете.
— Слушайте, за какво става дума? Ако обичате, говорете по същество.
— Да, разбира се. Нямам мярка на приказките. Между другото, не сте ли зает? Не ви ли откъсвам от нещо?
Карас хвърли поглед към него с развеселена усмивка.
— От какво може да ме откъсвате?
— Може би от мисловна молитва.
— Знаете ли, мисля, че наистина скоро ще станете капитан.
— Прощавайте, отче, пропуснах ли нещо?
Карас поклати глава.
— Не ми се вярва да пропускате каквото и да било.
— В какъв смисъл, отче? Какво намеквате?
Киндерман спря и направи огромно усилие да се престори на наивен, но като зърна веселите бръчици около очите на свещеника, наведе глава и се изкиска печално.
— Е, да, разбира се… вие сте психиатър. Кого ли заблуждавам? Вижте, отче, това ми е навик. Методът Киндерман — правя се на глупак. Е, сега ще престана и ще ви кажа направо за какво става дума.
— Оскверняването — каза Карас.
— Значи театрото ми се провали — тихо отбеляза детективът.
— Съжалявам.
— Нищо, отче, заслужих си го. Да, тези неща в църквата — потвърди той. — Прав сте. Само че може да има и нещо по-лошо, отче.
— Имате предвид убийство?
— Пак ми натрихте носа, отче. Забавно е.
Карас сви рамене.
— Е, нали сте от отдел убийства.
— Да оставим това, Марлон Брандо. Казвали ли са ви, че за свещеник сте прекалено умен?
— Mea culpa — промърмори Карас. Все още се усмихваше, но започваше да съжалява, че неволно е накърнил самочувствието на детектива. Сега се зарадва на възможността да демонстрира недоумение. — Каква е връзката? — попита той и усърдно сбръчка чело. — Нищо не разбирам.
Киндерман приведе глава към него.
— Слушайте, отче, може ли да си остане между нас? Поверително? Като изповед, така да се каже.
— Да, разбира се — отговори Карас. — Какво има?
— Знаете ли онзи режисьор, който снимаше филм тук, отче? Бърк Денингс.
— Да, видях го.
— Значи го видяхте — кимна детективът. — И сигурно знаете как е умрял?
Карас отново сви рамене.
— Ами вестниците писаха…
— Това е само половината истина.
— Така ли?
— Само част. Какво знаете за вещиците?
Карас изненадано вдигна вежди.
— Какво?
— Търпение. Насочвам ви към нещо.
— Надявам се.
— И тъй, вещиците… познавате ли темата? Откъм научната страна, отче, не откъм лова им.
Карас се усмихна.
— Да, веднъж написах статия за това. От гледна точка на психиатрията.
— Наистина ли? Чудесно! Страхотно! Това е голям плюс, отче Брандо. Можете да ми помогнете много повече, отколкото очаквах. А сега слушайте… — Докато отминаваха завоя и наближаваха пейката, детективът посегна и се подпря на рамото на йезуита. — Добре, аз съм обикновен мирянин и не особено образован. Но чета. Вижте, знам какво казват за самоуките хора — че са най-ужасните некадърници. Но лично аз — откровено ви казвам — не се срамувам. Ни най-малко. Аз съм… — Изведнъж той млъкна, наведе глава и изпъшка: — Театро. Все натам ме избива. Извинявайте, знам, че си имате работа.
— Да, моля се.
Като чу подчертано сухия отговор на йезуита, детективът рязко спря.
— Наистина ли? — попита той и сам си отговори: — Не. — Отново продължиха напред. — Вижте, ще говоря по същество. Оскверняванията. Напомнят ли ви за поклонение на дявола?
— Може би. Някои от ритуалите се използват за черна меса.
— Шест плюс. А сега за Денингс… четохте ли как е умрял?
— Да, паднал по „Стъпалата“ на Хичкок.
— Е, аз ще ви кажа… но моля ви… поверително!
— Разбира се.
Детективът изведнъж направи жална физиономия, като разбра, че Карас не възнамерява да седне на пейката. Той спря и свещеникът спря заедно с него.
— Може ли? — попита умолително Киндерман.
— Да спрем. Може би да поседнем.
— О, да.
Върнаха се към пейката.
— Няма ли да се схванете?
— Не, вече съм добре.
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
Киндерман с доволна въздишка отпусна измъченото си тяло върху пейката.
— Да, така е много по-добре — каза той. — Животът вече не ми прилича на „Мрак по пладне“.
— Е, добре. Бърк Денингс. Какво се е случило?
Детективът наведе очи към обувките си.
— Да, Денингс… Бърк Денингс… Той вдигна поглед към Карас, който бършеше с кърпа потта от челото си. — Бърк Денингс, добри ми отче — изрече тихо и безизразно детективът — бе намерен в подножието на онова стълбище точно в седем часа и пет минути вечерта с извъртяна назад глава. Напълно усукана, като на пиле.