— Напомня ми историите, които разправяли за евреите — продължи детективът. — Че отвличали християнски бебета и пиели кръвта им. Извинявайте, но вашите хора са разказвали всичко това.
— Ако сме го правили, моля за прошка.
— Опростен сте. Вървете и не грешете повече.
Мимолетен спомен за някаква болка се мярна в погледа на свещеника. Той отправи очи напред.
— Да, добре.
— Та какво казвахте?
— Не знам за ритуалните убийства — каза Карас. — В това отношение нищо не мога да кажа. Но знам, че някога в Швейцария една акушерка признала, че е убила трийсет или четирийсет деца, за да бъдат използвани по време на черна меса. Може да са изтръгнали признанието й чрез мъчения — бързо добави той. — Кой знае? Но историята е страшно убедителни. Акушерката описала как криела в ръкава си дълга, тънка игла, тъй че по време на раждането вадела иглата и я забивала в темето на детето, а след това пак я скривала. Никакви следи. — Карас погледна Киндерман. — Бебето изглеждало мъртвородено. Чували ли сте, че европейските католици имали предразсъдъци към акушерките? От там е започнало.
— Боже мой!
— Да, не само нашият век е безумен. Но…
— Чакайте, чакайте — прекъсна го детективът. — Всички тези истории… сам казахте, че вероятно са изтръгнати чрез мъчения, нали така? Значи по принцип са недостоверни. Те са подписвали самопризнания, а след това благочестивите изроди са добавяли каквото си искат. По онова време не е имало презумпция за невинност, нали? Никой не е бил длъжен да им прочете правата.
— Да, прав сте, но много от признанията са направени доброволно.
— Че кой ще говори доброволно за такива неща?
— Без съмнение душевноболни хора.
— А, още един достоверен източник!
— Добре де, навярно сте прав и за това, лейтенант. Просто си играя на адвокат на дявола.
— Добре се справяте.
— Но има едно нещо, което често забравяме — ако хората имат дотолкова объркана психика, че да признаят такива неща, то те са и в състояние да ги правят. Да вземем например легендите за върколаци. Вярно, звучат нелепо — никой не може да се превърне във вълк. Но ако човек е толкова болен, та да повярва, че е върколак, той ще се държи като върколак.
— Това теория ли е, добри ми отче, или факт?
— Факт. Например случаят с Уилям Щумпф. Или май малкото му име беше Карл. Не помня. Той е живял в Германия през XVI век. Вярвал, че е върколак и убил двайсет или трийсет малки деца.
— Искате да кажете — отварям кавички, — че е признал?
— Да, признал е и мисля, че може да му се вярва. Когато го заловили, ядял мозъците на двете си малки доведени дъщери.
В свежото априлско утро откъм бейзболното игрище долитаха глухите удари на бухалка по топка. Давай, Прайс. Стегни се! Покажи какво можеш!
Бяха наближили паркинга. Мълчаливо стигнаха до полицейската кола и детективът обърна към Карас печален поглед.
— И тъй, какво търся, отче? — попита той.
— Може би душевноболен наркоман — отговори Карас.
Детективът наведе глава, позамисли се и мълчаливо кимна.
— Да, прав сте, отче. Да. Може би е така. — Той вдигна очи и лицето му стана любезно. — Слушайте, отче, къде отивате? Да ви откарам?
— Не, благодаря, лейтенант. Наблизо е.
— Няма значение! Заповядайте! — детективът посочи задната седалка. — После ще можете да кажете на приятелите си, че сте се возили в полицейска кола. Мога да ви издам удостоверение. Ще ви завиждат. Хайде, качете се!
Свещеникът тъжно се усмихна и кимна.
— Добре.
Той се настани на задната седалка, а детективът се вмъкна от другата страна и седна до него.
— Много добре. — Киндерман се задъхваше леко. — И между другото, отче, когато сте пеш, никога не казвайте, че е близо. Никога! — Той се обърна към шофьора и нареди:
— Avanti.
— Накъде, сър?
— По Трийсет и шеста улица, после към средата на Проспект, от лявата страна.
Шофьорът кимна и изкара колата от паркинга на заден ход, а Карас погледна детектива с въпросителна усмивка.
— Откъде знаете къде живея?
— Нали там е общежитието на йезуитите? А вие сте йезуит.
Полицейската кола бавно потегли към изхода на студентското градче. Карас гледаше през прозореца.
— Да, прав сте — тихо каза той.
Само преди няколко дни се беше преселил там с надеждата, че така ще насърчи хората, които бе съветвал, да продължават да търсят помощта му.
— Обичате ли филми, отче Карас?
— Да.
— Гледали ли сте „Крал Лир“ с Пол Скофийлд?
— Не, не съм.
— Аз съм го гледал. Получавам безплатни билети.