— Това е добре.
— Получавам билети за най-хубавите филми, но госпожа Киндерман вечер е много уморена. Никога не излиза с мен.
— Лошо.
— Да. Мразя да ходя сам. Виждате ли, обичам после да поговоря за филма, да споря, да критикувам.
Карас кимна, после сведе очи към големите си и силни ръце, притиснати между коленете. Минаха няколко секунди. После Киндерман колебливо предложи:
— Искате ли понякога да идвате с мен на кино? Безплатно…
— Да, знам. Дават ви билети.
— Искате ли?
— Както казва Елууд Дауд във филма „Харви“: кога?
Лицето на детектива грейна.
— О, ще ви се обадя!
Напуснаха университета, завиха надясно, после наляво по Проспект, стигнаха до къщата и спряха. Карас открехна вратата и се озърна към детектива.
— Благодаря за возенето. — Той слезе, затвори вратата, облакъти се на отворения прозорец и добави:
— Съжалявам, че не можах да ви помогна.
— Напротив, помогнахте ми — каза детективът. — Ще ви се обадя за киното. Наистина.
— Ще чакам с нетърпение — каза Карас. — И внимавайте.
— Ще внимавам. Вие също.
Карас отстъпи от колата, изправи се и вече тръгваше към къщата, когато чу зад гърба си:
— Отче, чакайте!
Карас се обърна и видя как Киндерман излиза от колата и му маха с ръка. Тръгна назад и се срещнаха на тротоара.
— Слушайте, отче, забравих — каза детективът. — Съвсем забравих за картончето. Спомняте ли си, онова с латинския текст. Дето го намериха в църквата.
— Да, молитвеният картон.
— Точно така. Пазите ли го още?
— Да, у мен е. Проверявах латинския, но вече свърших. Трябва ли ви?
— Да, може да ми помогне. Ще ми го дадете ли?
— Разбира се. Чакайте, сега ще го донеса.
— Много съм ви задължен.
Докато Киндерман се подпираше на полицейската кола, йезуитът изтича до стаята си на партера, намери картончето, сложи го в папка, върна се на улицата и подаде папката на Киндерман.
— Заповядайте.
— Благодаря, отче. — Киндерман огледа папката. — Може да са останали отпечатъци. — Изведнъж той се озърна с ужас към Карас. — Ох! Вие сте пипали картончето. Като Кърк Дъглас в „Детективска история“. Без ръкавици! С голи ръце!
— Признавам си.
— И без обяснение — промърмори Киндерман и печално поклати глава. — Не става от вас отец Браун. Е, може пък да открием нещо. — Той повдигна папката. — Между другото, нали казахте, че сте проучвали текста?
Карас кимна.
— Да.
— И до какви изводи стигнахте? Чакам със затаен дъх.
— Нищо особено, освен мотива — може би омраза към католицизма. Кой знае? Но със сигурност човекът е много болен.
— Откъде знаете, че е мъж?
Карас сви рамене и се загледа към камиона за бира, който громолеше по паважа.
— Всъщност не знам.
— Не може ли да е хлапашка лудория?
— Не, не може. — Карас отново погледна Киндерман. — Цялата работа е в латинския.
— Латинският? О, имате предвид олтарното картонче.
— Да. Латинският е безупречен, лейтенант. Нещо повече, има определен, строго индивидуален стил.
— Така ли?
— Да. Сякаш човекът, който го е написал, умее да мисли на латински.
— Свещениците могат ли?
— Не ме разсмивайте!
— Все пак отговорете, ако обичате.
След кратко мълчание Карас призна:
— Да. На определен етап от обучението си стигаме дотам поне в йезуитския орден и може би някои други. В семинарията Удсток някои философски дисциплини се преподават на латински.
— Защо?
— За яснота на мисълта. Латинският изразява нюанси и тънки разлики, които английският не може да изрази.
— Да, разбирам.
Карас изведнъж стана сериозен и приведе лице към детектива.
— Вижте, лейтенант, може ли да ви кажа за кого наистина смятам, че го е направил?
Детективът заинтригувано вдигна вежди.
— Да, кой?
— Доминиканците. Арестувайте ги.
Карас се усмихна и докато се обръщаше да си върви, детективът извика след него:
— Излъгах ви! Всъщност приличате на Сал Минео!
Карас се обърна с широка усмивка, размаха ръка и влезе в сградата. На тротоара детективът замислено промърмори:
— Трепти като камертон под вода.
Той погледа още малко вратата на къщата. После рязко се завъртя, седна отпред в колата, затвори вратата и нареди на шофьора:
— Към управлението. По-бързо. Минавай на червено.
Новата стая на Карас беше обзаведена скромно: вградени библиотечни лавици на едната стена, единично легло, две удобни кресла, бюро и дървен стол с права облегалка. На бюрото бе сложил стара снимка на майка си, а от стената над леглото го гледаше с мълчалив укор бронзово разпятие. Тясната стая беше предостатъчна за Карас. Той не държеше на вещите, само гледаше винаги да са чисти.