Изкъпа се, облече бяла тениска и бежов панталон, после отиде на вечеря в трапезарията, където забеляза румения Дайър да седи сам в ъгъла. Карас пристъпи към него.
— Здрасти, Деймиън!
— Здрасти, Джо.
Карас застана до стола, прекръсти се и тихичко прошепна бърза молитва. После седна и сложи салфетка в скута си.
— Как си, мързеливецо? — пошегува се Дайър.
— Кой е мързеливец? Аз работя.
— По една лекция на седмица?
— Важно е качеството. Какво има за вечеря?
— Не усещаш ли миризмата?
Карас направи гримаса.
— Кошмар! Днес ли е кучешкият ден?
Кисело зеле с наденица.
— Важно е количеството — каза Дайър; докато Карас посягаше към каната с мляко, младият свещеник го предупреди:
— На твое място не бих рискувал. — Той намаза с масло филия пълнозърнест хляб. — Виждаш ли мехурчетата? Селитра.
— Точно това ми трябва.
Докато си наливаше, Карас чу как някой се настанява на тяхната маса.
— Най-накрая прочетох книгата — каза бодро новодошлият.
Карас се озърна и веднага усети старата тревога, меката оловна тежест върху плътта и костите, когато позна младия свещеник, който наскоро бе идвал за съвет. Същият, който не можеше да си намери приятели.
— Е, как ви се стори? — попита Карас с притворен интерес и остави каната на място.
Младият свещеник заговори и след половин час Дайър огласяше със смях цялата трапезария. Карас погледна часовника си.
— Искате ли да си вземете връхна дреха и да излезем? — попита той младия свещеник. — Обичам да гледам залеза всяка вечер, стига да мога.
След малко те стояха облакътени на парапета в горния край на стълбището, слизащо стръмно към улица M. Краят на деня. Червените лъчи на залязващото слънце огряваха величаво облаците по западния небосклон и хвърляха пурпурни искри по притъмняващите води на реката. Някога Карас бе открил Бог в тази гледка. Много отдавна. И като изоставен любовник продължаваше да ходи на среща.
Поглъщайки с поглед залеза, младият свещеник каза:
— Прекрасна гледка. Наистина.
— Да, така е.
Часовникът на университета удари седем часа.
В седем и двайсет и три лейтенант Киндерман размишляваше над спектрографския анализ, който потвърждаваше, че боята, изстъргана от птицата на Ригън, е идентична с тази от осквернената статуя на Дева Мария.
А в осем и четирийсет и седем, в занемарения североизточен квартал на града, Карл Енгстрьом напусна с безучастно лице една гъмжаща от плъхове жилищна сграда, измина пеш три пресечки до автобусната спирка, постоя там около минута, после внезапно се вкопчи с две ръце в един уличен стълб, сгърчи се до него и зарида.
През това време лейтенант Киндерман беше на кино.
6
В сряда, 11 май, отново си бяха у дома. Сложиха Ригън да си легне, поставиха ключалки на капаците на прозорците и махнаха всички огледала от нейната спалня и баня.
— … Все по-редки моменти на просветление, а сега, боя се, пълно изключване на съзнанието по време на пристъпите. Това е нов симптом и вероятно изключва възможността за хистерия. Същевременно нови симптоми в областта на онова, което наричаме парапсихологични явления…
Доктор Клайн дойде да ги види. Крис и Шарън изслушаха лекцията му как да хранят правилно Ригън по време на кома.
Той вкара тръбичката през носа.
— Първо…
Крис се застави да гледа, без да вижда лицето на дъщеря си, да слуша лекаря и да забрави другото, което бе чула в клиниката.
— Тук пишете „без религиозни убеждения“, госпожо Макнийл. Така ли е? Съвсем никакво религиозно образование?
— Е, може би съм споменавала Бог. Нали разбирате, в най-общ смисъл. Защо?
— Първо, голяма част от съдържанието на бълнуванията й — когато не говори безсмислици — има религиозна насоченост. Според вас откъде се е взело това?
— Дайте ми някакъв пример.
— Добре, ето ви: „Иисус и Мария правят 69“.
Клайн бе вкарал тръбата в стомаха на Ригън.
— Първо трябва да проверите дали не е влязла течност в дробовете — обясни той и стисна тръбата, за да спре потока течна храна. — Ако случайно…
— … симптоми на заболяване, каквото днес рядко се среща, освен при най-примитивните общества. Наричаме го „сомнамбулично вселяване“. Честно казано, знаем малко за него, с изключение на това, че започва с конфликт или чувство на вина, което води до заблуда на пациента, че тялото му е завладяно от чужд разум — от дух, ако предпочитате. В по-стари времена, когато вярата в дявола е била силна, обикновено смятали това за обладаване от демон. При по-съвременни случаи обаче говорят за дух на покойник, най-често човек, когото пациентът е виждал и може подсъзнателно да имитира гласа, израженията и понякога дори чертите на лицето му.