— Извинявайте. Какво казвахте? — попита Крис.
— За дъщеря ми, тя… Не, няма значение. Ако почна, ще ви разкажа целия си живот, може и филм да направите. Наистина! Невероятно е! Ако знаехте и половината от това, което се случва в моето лудо семейство, щяхте… Не, няма значение. Добре, само една история! Само една! Всеки петък майка ми готви пълнен шаран. Само че цяла седмица — цяла седмица — никой не може да се изкъпе, защото майка ми е пуснала шарана във ваната да плува напред-назад, напред-назад, според нея така се изчиствал от токсините. А всъщност кой знае? Кой знае какви зли и отмъстителни мисли се въртят из главата на горкия шаран? Добре, стига толкова. Наистина. Понякога се смеем само за да не заплачем.
Крис го гледаше. Чакаше.
— А, вие четете? — Детективът погледна книгата за вещиците. — За някой филм ли ви трябва?
— Не, просто чета.
— Интересна ли е?
— Току-що я започнах.
— Вещици — промърмори Киндерман и извъртя глава, опитвайки да прочете заглавието в горната част на страницата.
— Добре, за какво дойдохте? — попита Крис.
— Да, съжалявам. Вие сте заета. Ей сега свършвам. Не бих ви притеснявал, но…
— Какво?
Детективът изведнъж стана сериозен и скръсти ръце върху полирания чамов плот.
— Ами изглежда, че Бърк…
— Дявол да го вземе! — възкликна раздразнено Шарън и дръпна писмото от валяка на машината.
Смачка листа и го метна към кошчето до краката на Киндерман. Детективът и Крис бяха извърнали глави към нея и като забеляза това, тя каза:
— О, съжалявам! Бях забравила, че сте тук.
— Вие бяхте госпожица Фенстър, нали? — попита Киндерман.
— Спенсър — поправи го Шарън, после бутна стола назад и стана да вдигне смачканата хартия от пода, като си мърмореше: — Не ставам за баскетболистка.
— Не се притеснявайте, не се притеснявайте — успокои я детективът и посегна към книжната топка.
— О, благодаря — рече Шарън и седна отново.
— Извинявайте… секретарка ли сте?
— Шарън, това е… — Крис се обърна към Киндерман. — Прощавайте, как ви беше името?
— Киндерман. Уилям Киндерман.
— А това е Шарън Спенсър.
— Приятно ми е — кимна любезно детективът. Шарън бе скръстила ръце върху машината и го гледаше с любопитство.
— Може би ще ми помогнете.
Шарън трепна.
— Аз ли?
— Да, може би. През нощта, когато почина господин Денингс, вие сте отишли до аптеката, а той е останал сам в къщата, нали?
— Не съвсем. Ригън беше тук.
— Дъщеря ми — поясни Крис.
— Как се пише?
— Р-и-г-ъ-н — продиктува Крис.
— Прекрасно име — каза Киндерман.
— Благодаря.
Детективът пак се обърна към Шарън.
— Онази вечер Денингс е дошъл да се види с госпожа Макнийл?
— Да.
— Чакаше ли я скоро да се прибере?
— Да, така му казах.
— Много добре. И по кое време излязохте? Помните ли?
— Чакайте да помисля. Гледах новините, така че… не, чакайте… да, точно така. Помня как се подразних, защото аптекарят ми каза по телефона, че момчето за доставки вече си е тръгнало, а аз му рекох „Стига де“ и стана дума, че е едва шест и половина. Бърк дойде десетина минути след това, най-много двайсет.
— Значи — обобщи детективът — той е дошъл тук някъде около седем без петнайсет. Нали така?
— И какво значение има това? — попита Крис.
Смътното напрежение, което усещаше, продължаваше да се засилва.
— Това повдига един въпрос, госпожо Макнийл. Да дойде тук около седем без петнайсет и да си тръгне само след двайсет минути…
Крис сви рамене.
— И какво? Това е Бърк. Типично за него.
— А дали е било типично за него — попита Киндерман — да посещава баровете на улица M?
— Не. Ни най-малко. Поне доколкото знам.
— Така си и мислех. Само попитах. Значи не би имал причина да застане на онова стълбище до къщата ви, след като си е тръгнал. А дали е имал навика да пътува с такси? Поръчваше ли си кола, преди да излезе?
— Да, винаги.
— Тогава почвам да се чудя — нали така? — защо или как е попаднал на стълбището онази вечер. Чудя се и защо таксиметровите компании нямат данни за друга поръчка от къщата през онази вечер, освен таксито, което е взело госпожица Спенсър точно в шест и четирийсет и седем…
— Не знам — промърмори Крис тихо и безжизнено.
— Да, не ми се вярваше да знаете — каза детективът. — А междувременно нещата станаха малко по-сериозни.
Крис едва дишаше.
— В какъв смисъл?
— Според доклада на патолога — обясни Киндерман — вероятността за злополука все още не е изключена. Но…
— Искате да кажете, че е бил убит?