За момент спря пред къщата, вдъхна дълбоко чистия утринен въздух и се вслуша в приглушените всекидневни звуци на пробудения живот. Хвърли печален погледна надясно, където стръмни каменни стъпала слизаха към далечната улица M, а малко по-нататък се извисяваха причудливите старинни кули и средиземноморският керемиден покрив на най-старата сграда на Джорджтаунския университет. Странно. Странен квартал, помисли си тя. Дявол да го вземе, защо пък да не остана? Да купя къщата. Да заживея тук.
От далечината долетя тежкият камбанен звук на часовника в университетското градче. Меланхоличният отзвук тръпнеше по тинестите води на реката и се процеждаше право в умореното сърце на актрисата. Тя тръгна към работата си, към суматохата и бутафорната имитация на старини.
Щом влезе през главната порта на студентското градче, депресията й поотслабна, после почти изчезна, когато зърна редицата каравани-гримьорни по алеята близо до южната ограда; а към осем часа, със започването на първите снимки, вече беше почти напълно във форма и почна да спори за сценария.
— Хей! Бърк! Погледни тая глупост, ако обичаш!
— О, ти си имала и сценарий! Колко мило!
Режисьорът Бърк Денингс — спретнат, приказно строен и с лукаво намигащо ляво око — сръчно откъсна с потрепващи пръсти тънка хартиена ивица от нейния сценарий и се изкиска.
— Ето че си намерих и нещо за дъвчене.
Двамата стояха на площадката пред административната сграда на университета сред тълпа актьори, статисти и хора от техническия екип. Тук-там по моравата се мяркаха любопитни зрители, предимно от Йезуитския факултет. Отегченият оператор разгърна вестник, а Денингс лапна хартията и пак се изкиска. Още от сутринта лъхаше на джин.
— О, да, страшно се радвам, че са ти дали сценарий.
Този изящен, деликатен и застаряващ мъж говореше с тъй чаровен и изискан британски акцент, че от устата му дори и най-грубите ругатни звучаха изтънчено, а когато той пиеше, винаги изглеждаше готов да избухне в неудържим смях.
— А сега кажи, скъпа. Какво има? Какво те тормози?
Във въпросния епизод деканът на въображаемия факултет от сценария трябваше да говори пред група студенти в опит да предотврати седяща стачка. После Крис трябваше да изтича нагоре по стъпалата към площадката, да грабне мегафона от ръцете на декана и да посочи към административната сграда с вик: „Да срутим това!“
— Няма никакъв смисъл — каза Крис.
— За мен е напълно ясно — излъга Денингс.
— Тъй ли? Е, обясни ми го тогава, мъдрецо. От какъв зор ще срутват сградата? Защо? Каква ти е идеята?
— Будалкаш ли ме?
— Не, питам защо.
— Защото я има, мила моя.
— В сценария ли?
— Не, тук, пред нас.
— Стига, Бърк, това просто не е в неин стил. Изобщо не е в характера й. Не би го направила.
— Като нищо ще го направи.
— Не, няма.
— Да викнем ли сценариста? Мисля, че е в Париж!
— Укрива ли се?
— Чука се!
Той подметна думата с безупречно произношение и лисичите му очи проблеснаха върху бледото лице, докато сквернословието се издигаше към готическите камбанарии. Крис избухна в смях и се хвана за раменете му, за да не падне.
— О, Бърк, ти си невъзможен, по дяволите!
— Да — отвърна той със скромността на монарх, потвърждаващ, че три пъти е отхвърлял короната. — И сега какво ще правим със сценария?
Крис не го чу. Озърташе се притеснено към един йезуит на около четирийсет години в тълпата зрители, за да види дали е чул неприличната дума. Човекът имаше мургаво, загрубяло лице. Като на боксьор. Очите му бяха печални и скръбни, но срещнаха нейния поглед с успокояваща топлина. Той се усмихна и кимна. Беше чул. Погледна часовника си и се отдалечи.
— Попитах те дали да продължим с епизода.
Крис се обърна и го изгледа разсеяно.
— Ами да, Бърк. Хайде да го направим.
— Слава на Всевишния.
— Не, чакай!
— Мили Боже!
Тя възрази срещу структурата на епизода. Смяташе, че с репликата си достига върховната точка и напрежението спада, когато веднага след това нахълтва в сградата.
— Това не добавя нищо — заяви Крис. — Тъпо е.
— Да, скъпа, тъпо е — искрено потвърди Бърк. — Но монтажистът настоява да го направим, тъй че няма накъде. Разбираш ли?
— Не, не разбирам.
— Естествено, че не разбираш, скъпа, защото си абсолютно права. Наистина е тъпо. Виждаш ли, тъй като в следващата сцена — Денингс се изкиска — Джед излиза през същата тази врата, монтажистът е сигурен, че ще спечелим номинация, ако предишната сцена завърши с твоето излизане.