— Наистина не знам. С това се занимава Карл.
— Да, разбирам.
— Искате ли да го попитате?
Детективът въздъхна унило. Облегна се назад, пъхнал ръце в джобовете на палтото си и хвърли мрачен поглед към книгата за вещиците.
— Всъщност няма значение; просто опитвам наслуки. Дъщеря ви е много болна и… е, стига толкова. — Киндерман махна с ръка. — Това беше. Край на срещата. — Той се изправи. — Благодаря за съдействието. Беше ми много приятно да се запознаем, госпожице Спенсър.
— На мен също — отговори разсеяно Шарън.
— Озадачаващо — каза Киндерман и поклати глава. — Толкова странно. — Беше се унесъл в някаква своя мисъл. После погледна Крис, която ставаше от стола. — Извинявайте, че ви обезпокоих напразно.
— Ще ви изпратя — предложи Крис.
Изглеждаше много потисната.
— Моля ви, не си правете труда.
— Изобщо не ме затруднява.
— Щом настоявате.
Докато излизаха от кухнята, детективът подхвърли:
— Между другото… разбирам, че шансът е едно на милион, но дъщеря ви… бихте ли я попитали дали не е видяла господин Денингс в стаята си онази вечер?
— Вижте, той не би имал причина да отиде при нея.
— Разбирам, разбирам, така е. Но ако един британски учен не си беше задал въпроса „Каква е тая плесен?“, днес нямаше да имаме пеницилин. Нали така? Моля ви да я попитате. Ще го направите ли?
— Когато се възстанови. Да, ще я попитам.
— Няма да навреди.
Вече наближаваха входната врата.
— Между другото… — Киндерман изведнъж се поколеба и докосна с пръст устните си. — Вижте, не ми е удобно да ви моля. Извинете ме.
Крис се напрегна в очакване на нова изненада и пак усети тръпките на предчувствието в кръвта си.
— Какво?
— За дъщеря ми… може ли да й дадете автограф?
Детективът се изчерви. След момента на изненада Крис едва не се разсмя от облекчение… и от жал към човешките слабости.
— О, разбира се. Имате ли нещо за писане?
— Ето! — Киндерман моментално измъкна с едната ръка от джоба на палтото си мъничък остатък от молив, а с другата от сакото — визитна картичка. Подаде ги на Крис. — Много ще я зарадвате.
— Как се казва?
Крис подпря визитката на вратата и се приготви да пише. Усети зад гърба си притеснено мълчание, нарушавано само от тежкото гърлено дишане на Киндерман. Обърна се и прочете по изчервеното му лице някаква тежка вътрешна борба.
— Излъгах — каза накрая той. Очите му бяха едновременно отчаяни и предизвикателни. — Автографът е за мен. Напишете „На Уилям“… Уилям Ф. Киндерман, както е напечатано.
Крис се втренчи в него с неочаквана безсилна нежност, погледна как точно се пише името, после написа върху гърба на картичката: „Уилям Ф. Киндерман, обичам те! Крис Макнийл.“ Подаде му я и той я прибра в джоба си, без да погледне какво е написано.
— Вие сте много добра жена — каза смутено детективът.
— Благодаря. И вие сте много добър човек.
Киндерман се изчерви още повече.
— Не, не съм добър. Аз съм досадник. — Той отвори вратата. — Не мислете какво ви говорих днес. Забравете го. Мислете за дъщеря си. За дъщеря си!
Крис кимна и депресията отново я обзе, щом Киндерман прекрачи навън, на широката и ниска площадка с парапет от ковано желязо. Той се обърна и в дневната светлина забеляза още по-ясно тъмните кръгове под очите на кинозвездата. Сложи си шапката.
— Нали ще я попитате? — напомни той.
— Да — каза тя. — Обещавам.
— Е, тогава довиждане. И внимавайте.
— Вие също.
Крис затвори вратата, подпря се на нея, затвори очи и веднага пак ги отвори, защото звънецът я стресна. Обърна се и отвори вратата. Киндерман стоеше на прага с виновна физиономия.
— Много съм досаден. Извинявайте. Забравих си молива.
Крис откри, че още държи моливчето. Усмихна се измъчено и го подаде на детектива.
— И още нещо. — Той се поколеба. — Да, знам, че е безполезно; но знам и това, че няма да спя спокойно, ако си мисля как нейде наоколо броди на свобода един луд или наркоман, а аз не съм сторил всичко възможно. Смятате ли, че мога… не, не, глупаво е… да, извинявайте, но мисля, че наистина трябва… Смятате ли, че може да си поговоря с господин Енгстрьом? За доставките, само за доставките.
Крис отвори по-широко вратата.
— Разбира се, влезте. Може да поговорите в кабинета.
— Не, вие сте заета. И бездруго бяхте прекалено любезна. Може да поговорим тук. Тук е удобно.
Той се облегна на парапета.
— Щом настоявате… — Крис се усмихна леко. — Мисля, че той е горе при Ригън. Веднага ще го повикам.
— Задължен съм ви.
Крис затвори вратата и не след дълго Карл излезе на площадката, без да изпуска дръжката на вратата. Изпънат в цял ръст, той хладно изгледа Киндерман.