— Да?
— Имате правото да мълчите — посрещна го Киндерман и сега погледът му бе твърд като стомана. — Ако се откажете от това право, всичко, което казвате, може да се използва срещу вас в съда. Имате право на адвокат, който да присъства на разпитите. Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен служебен. Разбирате ли правата си?
В бъзовото дърво край къщата чуруликаха птици, клаксоните на автомобили откъм улица M долитаха приглушено като жужене на пчели по далечна ливада. Без да трепне, Карл отговори:
— Да.
— Отказвате ли се от правото да мълчите?
— Да.
— Отказвате ли се от правото да разговаряте с адвокат и да го поканите на разпита?
— Да.
— Казахте ли по-рано, че на 28 април, в деня на смъртта на британския режисьор Бърк Денингс, сте били на кино?
— Да.
— По кое време влязохте в киносалона?
— Не помня.
— Казахте, че сте посетили прожекцията от шест часа. Сега спомнихте ли си?
— Да, от шест часа. Спомних си.
— От самото начало ли гледахте филма?
— Да.
— И си тръгнахте след края на филма?
— Да.
— Не беше ли по-рано?
— Не, изгледах целия филм.
— След като излязохте, се качихте на транзитния автобус от спирката пред киното и слязохте на кръстовището на улица M и Уисконсин авеню около девет и двайсет?
— Да.
— И се прибрахте пеш?
— Прибрах се пеш.
— И се върнахте в този дом около девет и половина?
— Бях си у дома точно в девет и половина.
— Сигурен ли сте?
— Да, погледнах часовника си. Сигурен съм.
— Значи изгледахте филма до самия край?
— Да, казах ви.
— Вашите отговори се записват, господин Енгстрьом. Затова ви моля да бъдете абсолютно сигурен.
— Сигурен съм.
— Спомняте ли си свадата между разпоредителя и пияния клиент пет минути преди края на филма?
— Да, помня.
— Можете ли да ми кажете каква беше причината?
— Човекът беше пиян и вдигаше шум.
— И какво стана накрая?
— Изхвърлиха го.
— Не е имало такава свада. А знаете ли, че поради технически причини филмът е бил прекъснат за около петнайсет минути?
— Не.
— Помните ли, че публиката свиркаше?
— Не. Нямаше прекъсване.
— Сигурен ли сте?
— Нямаше нищо.
— Имало е и това е отразено в дневника на кинооператора, така че онази вечер филмът е свършил не в девет без двайсет, а около девет без пет, и следователно най-ранният автобус от киното би могъл да ви достави до кръстовището на улица M и Уисконсин не в девет и двайсет, а в десет без петнайсет. Бихте могли да се приберете най-рано около десет без пет, а не в девет и половина, което потвърди госпожа Макнийл. Бихте ли ми обяснили това озадачаващо несъответствие?
Карл нито за миг не бе загубил самообладание. Запази го и сега, докато отговаряше:
— Не, не бих.
Детективът го изгледа мълчаливо, после въздъхна, наведе глава и изключи микрофона, скрит в подплатата на палтото му. Постоя така и след малко отново погледна Карл.
— Господин Енгстрьом… — започна Киндерман с многозначителен тон. — Вероятно е извършено тежко престъпление. Вие сте заподозрян. Господин Денингс ви е обиждал. Научих за това от други източници. Очевидно е също, че лъжете за местонахождението си в момента на смъртта му. Случва се понякога — всички сме хора, нали? — женен мъж да попадне на място, за което не иска да спомене. Както виждате, аз се погрижих да поговорим с вас насаме. Без чужди уши. Без жена ви. Сега не записвам. Микрофонът е изключен. Можете да ми се доверите. Ако се е случило онази вечер да сте били с друга жена, можете да ми кажете, аз ще проверя алибито и вече няма да сте заподозрян, а жена ви… тя няма да узнае. Кажете ми, къде бяхте, когато умря Денингс?
За миг нещо трепна дълбоко в очите на швейцареца, но веднага изчезна.
— На кино! — настоя през зъби Карл.
Детективът се втренчи в него. В тишината се чуваше само дрезгавото му дишане. Секундите отминаваха…
— Ще ме арестувате ли? — най-сетне наруши мълчанието Карл и гласът му трепереше леко.
Вместо отговор детективът продължи да го гледа втренчено, когато се накани да каже нещо, Киндерман изведнъж се отдели от парапета и с ръце в джобовете тръгна към полицейската кола. Вървеше бавно и се оглеждаше с интерес като чуждестранен турист. Карл безстрастно наблюдаваше от площадката как Киндерман отвори вратата на колата, извади пакет носни кърпички и си издуха носа, гледайки разсеяно към реката, сякаш се чудеше в кой ресторант да обядва. После се качи в колата, без да поглежда назад.
Когато колата потегли и зави зад ъгъла на Трийсет и пета улица, Карл сведе очи към ръката си и видя, че трепери.