— Отче Карас?
Той погледна Крис. Преди да отвори вратата, тя се поколеба.
— Дали не е по-добре да сте с расо?
Карас я погледна, опитвайки да прикрие дълбоката жалост. В лицето, в гласа й се долавяше детска безпомощност.
— Твърде опасно е — каза той.
— Добре.
Тя посегна пак към вратата и в този миг Карас го усети — хладно, неудържимо предчувствие. То плъзна из вените му като късчета лед.
— Отче Карас?
Той вдигна очи. Крис бе прекрачила вътре.
За един кратък миг на колебание свещеникът не помръдна; после бавно и целенасочено влезе в къщата със странното чувство, че няма връщане.
Чу шум. Отгоре. Дълбок тътнещ глас крещеше сквернословия, заплашваше с гняв, омраза и отчаяние. Карас слисано се озърна към Крис. Тя го гледаше мълчаливо. После тръгна напред. Той я последва по стълбището и по коридора, където Карл стоеше със скръстени ръце и клюмнала глава точно срещу спалнята на Ригън. Отблизо гласът бе тъй мощен, сякаш долиташе от високоговорител. Когато Карл чу стъпките им и вдигна глава, свещеникът зърна в очите му страх и недоумение.
— То не иска колани — каза икономът на Крис с треперещ глас.
— Изчакайте за момент, отче — каза Крис.
Думите сякаш долитаха от дъното на изтерзаната й душа. Тя се отдалечи по коридора и влезе в спалнята си. Остави вратата отворена.
Карас се обърна към Карл. Икономът го гледаше втренчено.
— Свещеник ли сте?
Карас кимна, после бързо се озърна към вратата на Ригън. Яростният глас изведнъж бе заместен от протяжния рев на животно, може би вол.
Някой докосна ръката му.
— Това е тя — прошепна Крис. — Ригън. — Подаде му снимка и той я взе.
Малко момиче. Много красиво. Мила усмивка.
— Направена е преди четири месеца — каза унесено Крис. Взе снимката и кимна към спалнята. — Сега идете и вижте каква е. — Тя се подпря на стената до Карл, скръсти ръце и добави с тиха безнадеждност:
— Аз ще изчакам тук.
— Кой е вътре при нея? — попита Карас.
Крис вдигна безизразно лице към него.
— Никой.
Той устоя на отчаяния й поглед, после смръщи вежди и се обърна към спалнята. Щом хвана дръжката на вратата, шумът вътре секна. В напрегнатата тишина Карас се поколеба, бавно влезе в стаята и едва не отскочи назад от вонята на застояли изпражнения, която го блъсна в лицето и ноздрите.
Той овладя погнусата, затвори вратата зад себе си и смаяният му поглед падна върху нещото, останало от Ригън, върху създанието, което лежеше по гръб на леглото, отметнало глава на възглавницата. Широко отворените очи в хлътналите орбити блестяха с безумна хитрост и свирепа интелигентност; взираха се в неговите с интерес и презрение; те пламтяха върху едно призрачно лице, превърнато в маска на невъобразима злоба. Карас погледна чорлавата, сплъстена коса, изтънелите ръце и крака, нелепо издутия, подпухнал корем, и после отново очите — те го дебнеха… приковаваха го… следваха го, докато пристъпваше към писалището и стола до големия панорамен прозорец. Карас направи усилие да говори топло и дружелюбно.
— Здравей, Ригън — каза той. Взе стола и го сложи до леглото. — Аз съм приятел на майка ти. Тя ми каза, че си много, много болна. — Карас седна. — Би ли ми казала какво ти е? Искам да ти помогна.
Немигащите очи на Ригън заблестяха свирепо и от ъгълчето на устните й протече струя жълтеникава слюнка. Устата се обтегна в хищна подигравателна усмивка.
— Я виж ти — изграчи иронично Ригън и косата на Карас настръхна от този невероятно дълбок бас, изпълнен със заплаха и сила. — Значи ти си бил… теб са изпратили! — продължи самодоволно тя. — Е, значи няма от какво да се страхуваме.
— Да, така е — отговори Карас. — Аз съм твой приятел и искам да помогна.
— Тогава разхлаби тия ремъци — изграчи Ригън. Тя се опита да вдигне ръка и едва сега Карас забеляза, че китките й са стегнати с кожени ремъци.
— Пречат ли ти?
— Изключително. Досадни са. Адски досадни.
В очите припламна потайно, лукаво веселие.
Карас забеляза драскотините по лицето на Ригън; устните й кървяха, навярно ги беше хапала.
— Боя се, че може да се нараниш, Ригън — каза той.
— Аз не съм Ригън — изтътна тя все със същата грозна усмивка, която навярно се бе превърнала в постоянна маска. Колко нелепо изглеждат сега скобите на зъбите й, помисли си той.
— Да, разбирам — кимна Карас. — Тогава може би трябва да се запознаем. Аз съм Деймиън Карас. А ти кой си?
— Аз съм дяволът.
— А, добре. Сега можем да поговорим.
— Да си побъбрим?
— Както кажеш.
— Да, би ми било приятно — каза Ригън и от устните й отново протече слюнка. — Ще откриеш обаче, че не мога да говоря свободно, докато съм с тези колани. Както знаеш, дълго съм живял в Рим и имам навика да жестикулирам, драги Карас. Бъди така любезен да развържеш коланите.