Каква преждевременна зрялост на мисълта и словото, помисли си Карас. Той се приведе напред, изпитвайки едновременно смайване и професионален интерес.
— Значи искаш да кажеш, че си дяволът?
— Уверявам те.
— Тогава защо просто не накараш ремъците да изчезнат?
— Я стига, това би било твърде вулгарна проява на силата ми. В края на краищата аз съм Принц! Принц на света, както веднъж ме нарече една много странна особа. Не помня кой беше. — Тихичък смях. — Предпочитам убеждението, Карас; съдействието; колективния дух. Нещо повече, ако сам разхлабя коланите, ще те лиша от възможността да извършиш милосърдно деяние.
Невероятно, помисли си Карас.
— Но милосърдното деяние — възрази той — е добродетел и дяволът би трябвало да го предотврати; тъй че всъщност ще ти помогна, ако не сваля коланите. Освен, разбира се — Карас сви рамене, — освен ако в действителност не си дяволът и в такъв случай навярно ще ги сваля.
— Ама че си лисица, Карас. Ако скъпият Ирод беше тук, щеше да се гордее с теб.
Карас гледаше с присвити очи и още по-дълбок интерес. Дали Ригън намекваше, че Христос е нарекъл Ирод „тая лисица“?
— Кой Ирод? — попита той. — Били са двама. За юдейския цар ли говориш?
— Не, говоря за тетрарха на Галилея! — повиши глас Ригън с убийствено презрение; после изведнъж се усмихна и почна да го увещава със същия мек и зловещ глас: — Ето, виждаш ли как ме разстройват тези проклети колани. Махни ги. Развържи ме и ще ти предскажа бъдещето.
— Много съблазнително.
— Бива ме в съблазните.
— Но откъде да знам, че наистина виждаш бъдещето?
— Аз съм дяволът, глупако!
— Да, така казваш, но не ми даваш доказателство.
— Ти нямаш вяра.
Карас настръхна. Помълча.
— Вяра в какво?
— В мен, скъпи ми Карас, в мен! — Нещо подигравателно и злобно се спотайваше тези очи. — Все искате доказателства, разни поличби в небето!
Карас едва успя да запази самообладание, докато отговаряше:
— Е, дори нещо съвсем простичко би свършило работа. Например… Дяволът знае всичко, нали?
— Не, всъщност знам почти всичко, Карас. Разбираш ли? Все казват, че съм бил горделив. Не е вярно. Накъде биеш, хитрецо? Изплюй камъчето.
— Мислех, че можем да проверим знанията ти.
— О, да, разбира се! Ето, слушай. Най-голямото езеро в Южна Америка — злорадо съобщи съществото с облика на Ригън — е Титикака в Перу! Доволен ли си?
— Не, ще те питам за нещо, което само дяволът знае.
— А, разбирам. Например?
— Къде е Ригън?
— Тя е тук.
— Къде „тук“?
— В прасенцето.
— Нека да я видя.
— Защо, Карас? Да я изчукаш ли искаш? Махни тия колани и ще ти я дам!
— Искам да разбера дали казваш истината. Нека да я видя.
— Много сладка путчица — изкиска се Ригън и плъзна дълъг, подпухнал език по напуканите си устни. — Но хич не я бива в разговорите, драги приятелю. Настоятелно те съветвам да побеседваш с мен.
— Е, сега стана ясно, че не знаеш къде е тя. — Карас сви рамене. — Очевидно не си дяволът.
— Аз съм! — изрева Ригън и опита да се хвърли напред с изкривено от ярост лице. Карас потръпна от кънтежа на страховития глас между стените на стаята. — Аз съм!
— Добре тогава, дай ми да видя Ригън. Това ще е доказателството.
— Има много по-добри начини! Ще ти покажа! Мога да чета мислите ти! — изсъска яростно съществото. — Измисли си число от едно до сто!
— Не, това не доказва нищо. Трябва да видя момичето.
Изведнъж съществото се засмя и се отпусна върху възглавницата.
— Не, нищо няма да ти докаже, Карас. Затова харесвам разумните хора. Колко великолепно! Колко великолепно, наистина! А междувременно нека се опитаме да те залъжем. В края на краищата не искаме да те изпуснем.
— Защо говориш в множествено число? — попита Карас с жив интерес.
— Защото сме една малка компания в прасенцето — долетя отговорът. — О, да, една малка общност. По-късно може да ви запозная. А междувременно ме мъчи ужасен сърбеж на едно място, до което не мога да стигна. Би ли разхлабил колана за малко? Само за миг.
— Не. Кажи ми, къде те сърби и аз ще те почеша.
— Ах, лукава лисица!
— Покажи ми Ригън и може да разхлабя единия ремък — предложи Карас. — При условие…
Изведнъж той замръзна, когато видя срещу себе си очи, разширени от ужас, и уста, зяпнала в безмълвен вик за помощ, ала сетне личността на Ригън изчезна сред шеметно, хаотично редуване на различни черти.