— За Бога, би ли бил тъй любезен да махнеш тия шибани колани? — попита глас с отсечен британски акцент. След миг се завърна сатанинският образ. — Помогнете на един бивш църковен хорист, свети отче! — изграчи той и отметна глава в див смях.
Зашеметеният Карас се облегна назад и отново усети студените тръпки по тила си, вече по-осезаеми.
Съществото, наречено Ригън, спря да се смее и втренчи в него подигравателен поглед.
— Усещаш ли студен допир? Между другото, майка ти е тук с нас, Карас. Искаш ли да й оставиш съобщение? Ще се погрижа да го получи.
Подигравателен смях. И изведнъж Карас скочи от стола, за да избегне струя повърнато. Струята закачи част от пуловера и едната му ръка.
Пребледнелият свещеник се вгледа в леглото. Ригън се изкиска победоносно, виждайки как повърнатото капе от ръката му на килима.
— Ако е вярно — глухо изрече свещеникът, — трябва да знаеш малкото име на майка ми.
— О, знам го.
— Кажи го тогава.
Съществото изсъска; очите блестяха диво; главата леко се люшкаше като глава на змия.
— Кажи го тогава — повтори Карас.
Ригън изрева като ранен бивол, викът прониза капаците и зазвънтя в стъклото на широкия панорамен прозорец. Очите и се извъртяха назад. Карас изчака още малко, после погледна ръката си и излезе от стаята. Ревът не спираше.
Крис бързо се отлепи от стената и погледна смаяно пуловера на йезуита.
— Какво стана? Повърна ли?
— Ще ми дадете ли кърпа? — попита Карас.
Крис бързо посочи към края на коридора.
— Банята е натам. Карл, влез да я видиш — нареди тя през рамо докато следваше свещеника към банята. — Много съжалявам!
Йезуитът застана пред мивката.
— Давате ли й успокоителни? — попита той.
— Да, либриум. Хайде, свалете пуловера и се измийте.
— Каква доза? — попита Карас, дърпайки пуловера с чистата си ръка.
— Чакайте да ви помогна. — Крис дръпна долнището на пуловера. — Днес е на четиристотин милиграма, отче.
— Четиристотин?
— Да, иначе нямаше да успеем да я вържем с коланите. Трябваше всички заедно…
— Дали сте на дъщеря си четиристотин милиграма наведнъж?
— Тя е невероятно силна. Вдигнете ръце, отче.
Той вдигна ръце, Крис издърпа пуловера и го метна във ваната.
— Ще заръчам на Уили да ви го почисти, отче. — Тя унило седна на ръба на ваната и смъкна една розова кърпа от закачалката. Ръката й неволно погали надписа „Ригън“. — Толкова съжалявам.
— Няма значение.
Карас разкопча десния ръкав на колосаната бяла риза и го нави, оголвайки мускулеста ръка, покрита със ситни кафеникави косъмчета.
— Храните ли я с нещо? — попита той и пъхна ръце под струята топла вода.
— Не, отче. Само сустаген, докато спи. Но тя издърпа маркуча.
— Издърпа го? Кога?
— Днес.
Карас изплакна насапунисаните си ръце, замисли се и сериозно каза:
— Дъщеря ви наистина трябва да бъде в болница.
— Просто не мога да го направя, отче — отвърна Крис с безжизнен глас.
— Защо?
— Просто не мога! — повтори дрезгаво тя. — Тя… Тя направи нещо, отче, и не бих рискувала някой друг да научи. Нито лекар… нито медицинска сестра… никой.
Намръщен, свещеникът спря водата. Ако човек, да речем, е престъпник… Той смутено наведе глава и се хвана за ръбовете на мивката.
— Кой й дава сустагена? Либриума? Другите лекарства?
— Ние. Лекарят ни показа как.
— Трябват ви рецепти.
— Вие можете да помогнете, отче, нали?
Замаян от трескави мисли, Карас се обърна към Крис с вдигнати ръце и срещна измъчения й поглед. Кимна към кърпата в ръцете й.
— Ако обичате.
Крис го погледна с недоумение.
— Какво?
— Кърпата, моля.
— О, извинявайте! — Тя побърза да му я подаде. И докато йезуитът си бършеше ръцете, попита с плаха надежда. — Как ви се струва, отче? Смятате ли, че е обсебена?
— Какво знаете за обсебването?
— Съвсем малко. Само каквото съм чела. И каквото ми казаха лекарите.
— Какви лекари?
— От клиниката „Беринджър“.
— Ясно — кимна Карас. Внимателно сгъна кърпата и я върна на закачалката. — Госпожице Макнийл, католичка ли сте?
— Не.
— А дъщеря ви?
— И тя не е.
— Каква религия изповядвате?
— Никаква.
Карас я погледна изпитателно.
— Защо тогава дойдохте при мен?
— Защото бях отчаяна — отвърна Крис с треперещ глас.
— Нали казахте, че психиатрите ви посъветвали да дойдете при мен.
— О, не знам какво съм казала! Съвсем се побърках!
Карас скръсти ръце, подпря се на белия мраморен плот на мивката и изрече с цялата убедителност, на която беше способен:
— Слушайте, за мен е важно само едно: да помогна на дъщеря ви. Но трябва да ви предупредя, че ако се надявате на екзорсизма като лек срещу самовнушение, по-добре се откажете, госпожице Макнийл, защото църквата няма да се хване на въдицата и само ще загубите ценно време.