Крис го погледна и се намръщи тревожно.
— Налага ли се? Да им кажете.
— В противен случай ще изглежда малко странно, не мислите ли?
Крис пак наведе глава и кимна.
— Да, разбирам — каза измъчено тя.
— Имате ли нещо против? Ще им кажа само колкото е необходимо. И не се притеснявайте, няма да се разчуе.
Крис вдигна безпомощно, изнурено лице към силните, тъжни очи. Видя силата. Видя болката.
— Добре — тихо каза тя.
Вярваше на болката.
— Пак ще си поговорим — каза Карас.
Той тръгна да излиза, но спря на прага с наведена глава и замислено захапа юмрука си; после погледна Крис.
— Дъщеря ви знаеше ли, че тази вечер ще дойде свещеник?
— Не. Никой не знаеше освен мен.
— Знаехте ли, че майка ми почина наскоро?
— Да. Съжалявам.
— А Ригън знаеше ли?
— Защо?
— Знаеше ли?
— Не. Защо питате?
Карас сви рамене.
— Няма значение. Просто попитах. — Той огледа с лека тревога лицето на Крис. — Вие спите ли изобщо?
— Да, малко.
— Вземете си хапчета. Пиете ли либриум?
— Да.
— Колко?
— Десет милиграма два пъти дневно.
— Нека са двайсет. Опитайте се да стоите настрани от дъщеря си. Колкото по-често я виждате в това състояние, толкова по-голям е рискът чувствата ви към нея да се променят трайно. Стойте настрани. И не се претоварвайте. Няма да помогнете на Ригън, ако изпаднете в нервна криза.
Крис кимна унило.
— А сега идете да си легнете — каза Карас. — Моля ви, легнете си незабавно.
— Да, добре — тихо се съгласи Крис. — Обещавам. — Тя го погледна с благодарност и едва доловима усмивка — Лека нощ, отче. И благодаря. Много благодаря.
За момент той пак я огледа с клинично око, после се обърна и бързо се отдалечи. Крис го гледаше от прага. Когато той пресече улицата, тя изведнъж осъзна, че навярно е останал без вечеря, после се притесни дали не му е студено като го видя да сваля надолу запретнатите си ръкави. На минаване край стария ресторант той изтърва нещо, книгата или касетата. Наведе се да го вдигне, а на ъгъла на улица P и Трийсет и шеста зави наляво и изчезна от поглед. Крис веднага изпита усещане за лекота.
Тя не забеляза, че в една паркирана кола срещу къщата седи Киндерман.
Половин час по-късно Деймиън Карас се прибра в стаята си с куп книги и списания от университетската библиотека. Метна ги на бюрото, разрови се из чекмеджетата, намери полупразен пакет „Кемъл“ без филтър, запали една, смукна дълбоко, задържа дима в дробовете си и се замисли за Ригън. Хистерия, каза си той, това трябва да е. Издиша дима, пъхна палци под колана си и се загледа в книгите. Беше взел „Обсебване“ на Йостеррайх, „Дяволите от Лудюн“ на Хъксли, „Необикновени явления в случая Хайцман“ на Зигмунд Фройд, „Обсебване от демони и екзорсизъм при ранното християнство в светлината на съвременните възгледи за душевните заболявания“ на Маккаслънд, няколко статии за съчинението на Фройд „Неврози и демонично обсебване през XVII век“ и „Демонология на модерната психиатрия“.
Помогнете на един бивш църковен хорист, свети отче!
Йезуитът опипа челото си, после видя, че по пръстите му е полепнала пот. Едва сега забеляза, че е оставил вратата отворена. Отиде да я затвори и взе от лавицата дебелия том на „Римски ритуали“ с червена кожена подвързия — пълен наръчник за църковните молитви и ритуали. С цигара в устните той присви очи от дима и разгърна на общите правила за екзорсизъм, търсейки признаците на обсебване. Отначало ги прегледа набързо, после зачете по-бавно:
… екзорсистът не бива да прибързва с извода, че човекът е обладан от зъл дух; трябва да се увери в признаците, по които обсебването може да бъде отличено от някоя болест, особено с психологичен характер. Признаците за обсебване могат да бъдат следните: способност да се говори или разбира с лекота някакъв чужд език; способност за разкриване на бъдещото и скрити събития; проява на сили, неестествени за възрастта и физическото състояние на субекта; и различни други признаци, които, взети заедно, оформят доказателството.
Карас се замисли, после се подпря на лавицата и дочете инструкциите. Когато свърши, отново се върна на точка 8.
Някои разкриват извършено престъпление.
Леко почукване на вратата.
— Деймиън?
Карас вдигна очи.
— Заповядай.
Беше Дайър.
— Хей, Крис Макнийл опитваше да се свърже с теб — каза влизайки той. — Чухте ли се?
— Кога? Тази вечер ли?
— Не, рано следобед.
— А, да, Джо. Благодаря. Да, чухме се.
— Добре. Просто исках да проверя дали си получил съобщението.
Дребният свещеник обикаляше из стаята, сякаш търсеше нещо.