Карас поклати глава. Не пасва. Той погледна илюстрацията на съседната страница. Демон. Погледът му разсеяно слезе към надписа отдолу. „Пазузу.“ Карас затвори очи и си представи смъртта на екзорсиста отец Транкуиле: предсмъртна агония, рев, съскане, повръщане, удари на „демоните“, вбесени, че той скоро ще бъде мъртъв и недостъпен за тях. А после Лукас! Боже мой! Отец Лукас! Коленичил до смъртното ложе на Транкуиле, Лукас се моли, а в мига на смъртта му мигновено приема самоличността на неговите демони и започва свирепо да рита още топлото тяло, покрито с рани, вонящо на изпражнения и повърнато, и четирима силни мъже се мъчат да го удържат — защото според описанията той не спрял докато не изнесли трупа от стаята. Възможно ли е, запита се Карас. Наистина ли единствената надежда за Ригън бе в ритуала на екзорсизма? Трябваше ли да отвори тази кутия на Пандора? Не можеше да отмине, не можеше да забрави. Трябваше да узнае. Но как? Карас отвори очи. „… трябва внимателно да анализираме всички разговори с пациента…“ Да. Защо не? Ако речевите структури на Ригън и „демона“ се окажеха подчертано различни, това оставяше отворена възможността за обсебване, а ако бяха еднакви, тази възможност отпадаше.
Карас нервно закрачи из стаята. Какво друго? Какво друго? Нещо бързо. Тя… Един момент! Карас рязко спря и замислено наведе глава. Онази глава в книгата за вещиците… Споменаваше ли се…? Да! Да, пишеше го! Пишеше, че демоните винаги реагират яростно при контакт със светото причастие, със свещени реликви и дори… Карас рязко вдигна глава. И със светена вода! Точно така! Това може да изясни всичко! Той трескаво се разрови из черната чанта. Търсеше стъкленица за светена вода.
Уили му отвори вратата и той още от прага вдигна очи към спалнята на Ригън. Крясъци. Мръсни думи. Но не с мощния дрезгав глас на демона. Гласът беше много по-лек. Малко задъхан. С ясен британски акцент… Да! Онзи образ, който се мярна за миг при предишното му посещение.
Карас погледна Уили. Тя изглеждаше изненадана от расото и бялата якичка.
— Къде е госпожа Макнийл, моля?
Уили посочи нагоре.
— Благодаря.
Деймиън тръгна към стълбището. Изкачи се. Видя Крис в коридора. Тя седеше на стол до спалнята на Ригън с клюмнала глава и скръстени ръце. Когато йезуитът се приближи, тя чу шумоленето на расото му, видя го и бързо стана.
— Здравейте, отче.
Карас се намръщи. Под очите й имаше тъмни кръгове.
— Спахте ли? — попита загрижено той.
— Малко.
Карас укоризнено поклати глава.
— Просто не можех — Крис въздъхна и кимна към спалнята. — Цяла нощ не е спряла.
— Повръщане?
— Не. — Крис хвана ръкава на расото му, сякаш се опитваше да го отведе. — Хайде да слезем долу, там ще можем…
— Не. Бих искал да я видя — твърдо възрази Карас.
— Точно сега ли?
Нещо не е наред, помисли си Карас. Крис изглеждаше напрегната. Изплашена.
— Защо не? — попита той.
Крис крадешком се озърна към вратата на спалнята. Гневният, дрезгав британски глас крещеше оттам:
— Проклет наци-и-ист! Нацистко копеле!
Крис наведе глава и се загледа настрани.
— Добре — тихо каза тя. — Влезте.
— Имате ли касетофон? — попита Карас. — Нали разбирате, портативен.
Крис вдигна глава.
— Да, отче. Защо?
— Ако обичате, донесете го в спалнята. Вземете и празна касета.
Крис го изгледа с внезапна тревога.
— Защо? Чакайте малко! Искате да запишете Ригън?
— Важно е.
— Изключено, отче! В никакъв случай!
— Вижте, трябва да сравня структурата на речта — рязко я прекъсна Карас. — Това може да докаже на църковните власти, че дъщеря ви наистина е обсебена.
Изведнъж двамата трепнаха от шумния порой ругатни, насочен към Карл, който излизаше с пребледняло лице от спалнята на Ригън. В ръцете си стискаше торба с мръсни пелени и спално бельо. Той затвори вратата и неуморният глас заглъхна.
— Преоблече ли я, Карл? — попита Крис.
Икономът плахо прехвърли поглед към Карас и пак към нея.
— Да — отвърна с усилие той и бързо тръгна по коридора към стълбището.
Крис се заслуша как стъпките му бързо слизат надолу и когато стихнаха, отново се обърна към Карас. Раменете й безсилно провиснаха.
— Добре, отче — примирено изрече тя. — Ще ви го пратя.
Рязко се завъртя и изтича по коридора.
Карас я гледаше с недоумение. Какво криеше тя? Нещо. После забеляза внезапната тишина, пристъпи до вратата на спалнята, отвори я, влезе, затвори зад себе си и се обърна напред.
Очите му се разшириха от ужас пред изпитото, костеливо същество на леглото, което го наблюдаваше с напрегнат, подигравателен поглед. Очите му бяха пълни с лукавство, омраза и което бе най-страшното — с чувство на върховна власт.