Карас пристъпи към леглото, приведе се и се вслуша в тихото къркорене на изпразнени черва.
— О, здрасти, Карас — сърдечно го поздрави Ригън.
— Здравей — отговори спокойно свещеникът. — Как се чувстваш?
— В момента съм много щастлив да те видя. Да. Много щастлив. — Дългият белезникав език провисна навън, а очите нагло се вгледаха в Карас. — Виждам, че си в работно облекло. Много добре. — Ново къркорене. — Малко смрад няма да ти попречи, нали, Карас?
— Ни най-малко.
— Лъжец.
— Дразнят ли те лъжите?
— Само донякъде.
— Но дяволът обича лъжците.
— Само изпечените, драги ми Карас, само изпечените. А и кой ти каза, че съм самият дявол?
— Не беше ли ти?
— О, може и да съм го казал. Може. Не съм добре. Между другото, повярва ли ми?
— Да, повярвах ти.
— Тогава приеми моите извинения. Заблудил съм те. Всъщност съм просто един клет изтормозен демон. Един от дяволите. Разликата е тънка, но много важна за нашия отец в ада. Грозно звучи това — ад. Подхвърлих му да променим името на Шотландско измерение, но той никога не ме слуша. Хей, Карас, нали няма да му кажеш, че съм се представял за него? Ще си мълчиш, нали? Когато го видиш.
— Да го видя? Той тук ли е?
— В прасенцето? Де тоз късмет. Тук сме само една малка сбирка на клети души. Между другото, не ни обвиняваш, че сме тук, нали? В края на краищата няма къде да отидем. Бездомници сме.
— И докога смятате да останете?
С изкривено от гняв лице Ригън подскочи от възглавницата и яростно изкрещя:
— Докато свинчето умре! — После също тъй внезапно се отпусна назад и с лигава усмивка добави: — Впрочем денят е чудесен за екзорсизъм.
Книгата! Трябва да го е прочела в книгата!
Погледът на подигравателните очи се впи в него.
— Не се бави, Карас. Започвай.
— Ще ти хареса ли?
— Безумно.
— Но това няма ли да те прогони от Ригън?
— Ще ни обедини.
— Теб и Ригън?
— Теб и нас, вкусно залъче. Теб и нас.
Карас замръзна. Ясно усети лекия леден допир на нечии ръце. Миг по-късно ръцете изчезнаха. Страх ли беше това, запита се Карас. Страх от какво?
— Да, ще се включиш в нашето малко семейство — продължи Ригън. — Разбираш ли, лошото на небесните поличби е там, че видиш ли ги, вече нямаш оправдания. Забелязал ли си за колко чудеса чуваме напоследък? Не по наша вина, драги ми Карас. Стараем се!
Карас рязко завъртя глава, защото чу внезапен тропот. Едно чекмедже на бюрото се бе отворило докрай и свещеникът изтръпна, като го видя да се затваря с трясък. Ето! Доказано паранормално явление! И изведнъж емоциите се свлякоха като парче прогнила кора от дървесен дънер. Свещеникът си спомни за телекинезата и научните й обяснения. Тихо кискане го накара да се обърне към Ригън. Тя се хилеше.
— Какво удоволствие е да си бъбря с теб, Карас — каза тя с познатия гърлен глас. — Чувствам се свободен. Разгулно разпервам огромните си криле. В крайна сметка дори самият факт, че просто ти казвам това, само обрича душата ти на още по-страшно проклятие, мое мило и некадърно докторче.
— Ти ли го направи? Ти ли отвори чекмеджето преди малко?
Съществото, наречено Ригън, не го слушаше. Беше се загледало към вратата, откъдето долитаха нечии бързи стъпки по коридора. Лицето му отново се промени и пред Карас изникна една от другите личности.
— Мръсно копеле! — изкрещя гласът с британски акцент. — Шибан хун!
Карл влезе с касетофона. Без да поглежда леглото, той бързо го подаде на Карас и напусна стаята с пребледняло лице.
— Вън, Химлер! Махай се от очите ми! Върви при куцата си дъщеря! Занеси й кисело зеле. Кисело зеле и хероин, Торндайк! Страшно ще й хареса! Тя…
Карл затръшна вратата и съществото изведнъж пак стана добродушно.
— О, здрасти, здрасти! Какво става? — бодро попита то, гледайки как Карас намества касетофона върху нощното шкафче до леглото. — Ще записваме ли нещо, отче? Колко забавно! Страшно обичам театъра! Обожавам го!
— Добре — отговори Карас и натисна червения бутон за запис. — Аз съм Деймиън Карас. А ти кой си?
— Сега и акредитивни писма ли ще ми искаш, приятел? — изкиска се създанието. — Знаеш ли, в едно ученическо представление играх Пък. — Озърна се. — Между другото, къде ми е питието? Умирам от жажда.
— Ако ми кажеш името си, ще се опитам да ти намеря.
— Да бе — изкиска се то. — И сам ще си го излочиш.
— Защо не ми казваш името си? — попита Карас.
— Шибан мародер!