Крис се загледа в обувките си. Беше озадачена. Що за история? Запита се дали йезуитите ходят на изповед.
От далечината долетя глух тътен на гръмотевица. Крис вдигна очи към небето. Щеше ли да завали?… възкресението и вечният живот…
Да. Да, разбира се. Другия вторник. В далечината изпращя мълния. Не ни се обаждай, малката, скъпа, ние ще ти се обадим.
Тя вдигна яката на шлифера и бавно продължи напред.
Надяваше се да завали.
След минута вече си бе у дома. Изтича до тоалетната. После влезе в кухнята.
— Привет, Крис, как мина денят?
До масата седеше красива блондинка на двайсет и няколко години. Шарън Спенсър. Свежа. От Орегон. През последните три години работеше като секретарка на Крис и наставничка на Ригън.
— О, обичайните щуротии. — Крис лениво пристъпи до масата и започна да преглежда пощата. — Има ли нещо вълнуващо?
— Искаш ли другата седмица да вечеряш в Белия дом?
— Де да знам, Марти; на теб какво ти се прави?
— Да се натъпча с шоколад до премаляване.
— Къде е Ригс?
— Долу в детската стая.
— Какво прави?
— Вае. Птица, струва ми се. За теб.
— Да, тъкмо птица ми трябва — промърмори Крис. Тя пристъпи до печката и си наля чаша горещо кафе. — Шегуваше ли се за вечерята?
— Не, разбира се — отвърна Шарън. — В четвъртък е.
— Много народ ли ще има?
— Не. Доколкото разбрах, само петима или шестима.
— Страхотно!
Стана й приятно, но не беше особено изненадана. Всички жадуваха за компанията й: шофьори, поети, професори, крале. Какво харесваха в нея? Жизнеността?
Крис седна до масата.
— Как мина урокът?
Шарън запали цигара и се намръщи.
— Пак имахме трудности с математиката.
— Сериозно? Чудна работа.
— Да, знам. Това й е любимият предмет.
— Ами такава е днешната математика. Господи, аз не бих могла дори да си разваля дребни за автобуса, ако…
— Здравей, мамо!
Дъщеричката на Крис се втурна през вратата с разперени ръце към майка си. Две рижави опашки. Грейнало луничаво лице.
— Здрасти, малко чудовище. — Широко усмихната, Крис сграбчи детето в прегръдката си и млясна възторжено сочната розова бузка; не можеше да удържи бликналата си обич.
— Мммляс-мммляс-мммляс! — Още целувки. После тя се отдръпна, вгледа се в лицето на Ригън и попита: — Е, какво прави днес? Нещо вълнуващо?
— Е, разни работи.
— Какви работи? Хубави ли бяха?
— Чакай да си помисля. — Ригън опря колене в краката на майка си и леко се залюля напред-назад. — Ами… учих, разбира се.
— Аха…
— И рисувах.
— Какво рисува?
— Ами… цветя, нали знаеш. Маргаритки. Само че розови. И после… а, да! Онзи кон! — Очите на Ригън внезапно се разшириха от вълнение. — Онзи човек имаше кон, нали разбираш, там, край реката. Вървяхме, мамо, нали разбираш, и после дойде онзи кон, беше толкова красив! О, мамо, трябваше да го видиш, и човекът ми позволи да го яхна! Наистина! Е, само за минутка!
Крис намигна многозначително на Шарън.
— Същият ли? — попита тя и повдигна вежди.
Когато Крис се прехвърлиха за снимки във Вашингтон, русата секретарка, която бе станала буквално част от семейството, се настани при тях в стаята за гости на горния етаж. Но после се запозна с „конника“, който ползваше услугите на една близка конюшня и тогава Крис реши, че Шарън се нуждае от място за уединение. Нае й апартамент в скъп хотел и настоя да плати сметката.
— Да, същият — усмихна се Шарън.
— Конят беше сив — добави Ригън. — Мамо, не може ли да си вземем кон? Тоест, исках да кажа може ли?
— Ще видим, скъпа.
— Когато ще си имам кон?
— Ще видим. Е, къде е твоята птица?
При тия думи Ригън я изгледа с недоумение спря за миг, после се завъртя към Шарън и се усмихна широко, разкривайки шините върху зъбите си, но в усмивката имаше и плах упрек.
— Казала си! — Тя отново се обърна към майка си и се изкиска. — Трябваше да е изненада.
— Искаш да кажеш…
— С дълга смешна човка, както я искаше!
— О, Ригс, толкова си мила. Може ли да я видя?
— Не, още не съм я оцветила. Кога ще вечеряме, мамо?
— Гладна ли си?
— Умирам от глад.
— Още не е станало пет. Кога обядвахте? — обърна се Крис към Шарън.
— О, някъде към дванайсет — отговори Шарън.
— А кога се прибират Уили и Карл?
Крис им беше дала свободен ден.