— Не знаеш ли? Това е светена вода, дяволе — отговори Карас.
И докато Ригън пищеше и се дърпаше от ремъците, той започна да я пръска със съдържанието на шишенцето.
— Ох, пари! Пари ме! — крещеше гърлено Ригън и се мяташе в ужас и болка. — Престани, престани, скапано отче! Престаниииии!
Сякаш нещо в тялото и душата на Карас се скъса. Той престана да пръска и ръката му увисна безсилно. Хистерия. Внушение. Чела е онази книга. Той погледна касетофона и поклати глава. Излишен труд. Но сетне усети плътната, безжизнена тишина, погледна към Ригън и веждите му озадачено се смръщиха. Какво става, помисли си той. Какво става? Демоничната личност бе изчезнала и на нейно място вече имаше нови черти, познати и все пак различни, с извъртяни нагоре очи, тъй че се виждаше само бялото. Устните мърдаха. Трескав брътвеж. Карас пристъпи към леглото и се приведе да чуе. Нищо, само безсмислени срички, помисли си той. И все пак има ритъм, като език. Възможно ли е, запита се Карас. С надежда. Усети как в гърдите му пърхат невидими криле. Удържа ги със строга ръка. Не ставай глупак, Деймиън!
И все пак…
Карас провери нивото на звука, увеличи го и напрегнато се вслуша, привел глава над устните на Ригън. Изведнъж брътвежите спряха и остана само дълбокото дрезгаво дишане. Нещо ново. Не. Някой нов. Карас се изправи и изгледа Ригън с тихо изумление. Избелени очи. Трепкащи мигли.
— Кой си ти? — попита той.
— Мъсйокин — отговори нещо с измъчен шепот. — Мъсйокин. Мъсйокин.
Прекъслечният задъхан глас сякаш идваше отдалече, от някакъв мрачен затвор на границата на световете, отвъд времето, отвъд надеждата, дори отвъд утехата на примирението и отчаянието.
Карас се намръщи.
— Това ли ти е името?
Устните се раздвижиха. Трескави срички. Бавни. Неразбираеми.
И изведнъж секнаха.
— Разбираш ли ме? — попита Карас.
Тишина. Само бавно, дълбоко дишане. Като болничен респиратор на спящ пациент. Карас чакаше. Надяваше се на още.
Не чу нищо повече.
Карас взе касетофона, погледна за сетен път Ригън, после напусна стаята и слезе долу.
В кухнята завари Крис мрачно да пие кафе заедно с Шарън. Като го видяха, двете вдигнаха погледи, изпълнени с тревожно очакване.
— Иди да видиш как е Ригън — каза Крис тихо на Шарън.
— Да, добре — Шарън отпи последна глътка кафе, усмихна се леко на Карас и излезе. Свещеникът погледна след нея и после уморено се отпусна на един стол.
Крис тревожно се вгледа в очите му.
— Как е?
Карас понечи да отговори, но в този момент Карл безшумно излезе от килера и тръгна към съдовете в мивката.
— Всичко е наред — тихо каза Крис. — Говорете, отче. И тъй, какво става горе? Как е положението?
Карас скръсти ръце на масата.
— Имаше две нови личности. Едната виждам за пръв път, другата мисля, че зърнах за миг предния път. Възрастен мъж. С британски акцент. Познавате ли го?
— Важно ли е?
Карас отново забеляза внезапното напрежение в лицето на Крис.
— Да, така ми се струва — каза той. — Да, важно е.
Крис наведе очи към синята порцеланова каничка на масата.
— Да — каза тя. — Познавах го.
— В минало време?
Крис вдигна очи и тихо каза:
— Бърк Денингс.
— Режисьорът?
— Да.
— Режисьорът, който…
— Да.
Размишлявайки над отговора, Карас погледна ръцете й. Левият показалец на Крис леко потрепваше.
— Сигурен ли сте, че не искате кафе или нещо друго, отче?
Карас поклати глава.
— Не, благодаря. — Той се облакъти на масата. — Значи и Ригън го познаваше?
— За Бърк ли питате?
— Да, Денингс.
Изведнъж нещо издрънча. Крис стреснато се обърна и видя, че Карл е изпуснал един тиган; наведе се да го вдигне и пак го изтърва.
— Какво ти става, Карл?
— Извинявайте, госпожо! Съжалявам!
— Махай се от тук, Карл! Вземи си почивка! Иди на кино или някъде другаде!
— Не, госпожо, аз по-добре…
— Карл, не се шегувам! — отсече нервно Крис. — Махай се! Просто излез от тази къща за малко! Трябва всички да почнем да излизаме! А сега върви!
— Да, върви! — подкрепи я Уили, която влезе в кухнята, издърпа тигана от ръцете на Карл и раздразнено го побутна към вратата.
Карл погледна за миг Карас и Крис, после излезе.
— Извинете го, отче — промърмори Крис и посегна да си вземе цигара. — Много му се струпа напоследък.
— Права сте — тихо каза Карас, посягайки за кибрита. — Трябва всички да се опитате да излизате за малко от къщата. — Той й поднесе огънче, духна клечката и я пусна в пепелника. — Вие също.
— Да, знам. А онова нещо… Бърк ли, какво ли… какво каза то?