Крис се вгледа напрегнато в очите на свещеника.
— Неприлични приказки — сви рамене Карас.
— Само това ли?
Свещеникът долови в гласа й тръпки на страх.
— Общо взето да — отговори той. После понижи глас. — Между другото, Карл има ли дъщеря?
— Дъщеря? Не съм чувала. Ако има, никога не говори за нея.
— Сигурна ли сте?
Крис се обърна към Уили, която миеше съдовете.
— Имате ли дъщеря, Уили?
Без да прекъсва работата, Уили отговори:
— Да, госпожо, но тя почина. Отдавна.
— О, съжалявам, Уили.
Крис се обърна към Карас.
— За пръв път го чувам — прошепна тя. — Защо питате? Как разбрахте?
— Ригън го спомена.
Крис го изгледа недоверчиво и прошепна:
— Какво?
— Да, каза го. Забелязали ли сте по-рано у нея способности на… екстрасенс?
— Екстрасенс ли, отче?
— Да.
Крис неуверено сбръчка чело и се загледа настрани.
— Не знам. Не съм сигурна. Разбирате ли, много пъти се е случвало мислите ни да съвпадат, но нима не става така с всички хора, които са близки?
Карас кимна.
— Да. Така е. Втората личност, за която споменах… не е ли онази, която се появила по време на хипнотичния сеанс?
— Безсмислици ли говори?
— Да. Коя е тя?
— Не знам.
— Изобщо ли не я познавате?
— Изобщо.
— Поръчахте ли да ви изпратят медицинските документи?
— Ще ги донесат днес следобед. На вас, отче. Само така успях да ги изкопча и пак се наложи да вдигна ужасен скандал.
— Да, очаквах да има трудности.
— Имаше. Но ще ги пратят.
— Добре.
Крис се облегна назад и мрачно погледна Карас.
— Добре, отче, докъде стигнахте? Какви са изводите?
— Ами дъщеря ви…
— Много добре знаете за какво питам — прекъсна го Крис. — Ще получите ли разрешение за екзорсизъм?
Карас наведе очи и леко поклати глава.
— Не ми се вярва да убедя епископа.
— Как така „не ви се вярва“? Защо?
Карас бръкна в джоба си, извади шишенцето за светена вода и го подаде на Крис.
— Виждате ли това?
Крис кимна.
— Казах на Ригън, че е светена вода — тихо обясни Карас. — И когато я поръсих, тя реагира бурно.
— О, много добре, отче, нали?
— Не. Това не е светена вода. Обикновена чешмяна вода.
— Е, и? Каква е разликата?
— Светената вода е благословена.
— Добре де, много се радвам, отче! Наистина! — възкликна Крис с нарастващо раздразнение. — Може би някои демони просто са тъпи!
— Наистина ли вярвате, че в нея има демон?
— Вярвам, че в нея има нещо, което се мъчи да я убие, а дали различава урина от швепс, според мен не е толкова важно. Не съм ли права, отче Карас? Извинявайте, но поискахте мнението ми! — Крис ядно смачка цигарата в пепелника. — Какво ми казвате сега — няма екзорсизъм?
— Вижте, аз едва започвам да задълбавам — издразни се на свой ред Карас. — Но църквата има свои критерии и те трябва да се изпълнят. За това си има много сериозни причини: да не се стори повече зло, отколкото добро, както и да се опазим от суеверните глупости, които ни приписват година подир година! Примери колкото щете — левитиращи свещеници, плачещи статуи на Дева Мария! Не искам и аз да дам своя принос в това.
— Да ви дам ли малко либриум, отче?
— Извинявайте, но поискахте мнението ми.
— И го получих.
Карас посегна към цигарите.
— И на мен — каза Крис.
Карас й подаде пакета и драсна клечка кибрит. Двамата запалиха, въздъхнаха едновременно и отново се възцари покой.
— Съжалявам — каза тихо свещеникът.
— Да, тия цигари без филтър са убийствени.
Тишина. Крис гледаше през прозореца към движението по моста. После чу някакъв тих звук. Обърна се и видя, че отец Карас върти пакета цигари в ръцете си. Изведнъж той вдигна глава и срещна влажния, настоятелен поглед на Крис.
— Добре — каза той. — Ще ви изброя всички признаци, който църквата би приела, за да разреши екзорсизъм.
— Да, искам да ги чуя.
— Първото е говорене на език, който пациентът никога не е чувал или изучавал. Работя по това. Ще видим. След това ясновидство, макар че в днешно време биха го обявили за обикновена телепатия.
— Нима вярвате в тия неща?
Карас се вгледа в недоверчивата й гримаса. Изглеждаше сериозна.
— Днес тези явления са безспорни — каза той. — Макар че, както казах, не са свръхестествени.
— Мили Боже!
— О, значи все пак у вас имало и скептицизъм.
— Какви други симптоми?
— Ами… последното, което църквата би приела, е, цитирам: „проява на сили, неестествени за възрастта и физическото състояние на субекта.“ Тук може да се вмъкне всичко необяснимо, паранормално или окултно.
— Наистина ли? Ами онова тропане по стените? Ами излитането й над леглото?