— Само по себе си не означава нищо.
— А онези неща по кожата й?
— Какви неща?
— Не ви ли казах?
— Говорете!
— О, случи се в клиниката — обясни Крис. — Имаше… — Тя плъзна пръст по гърдите си. — Нали разбирате, нещо като надпис. Само букви. Появяваха се на гърдите й, после изчезваха.
Карас се намръщи.
— Казахте „букви“. Не бяха ли думи?
— Не, не думи. Само веднъж или дваж буквата „М“. После „О“.
— И вие ги видяхте? — попита Карас.
— Не, казаха ми.
— Кой ви каза?
— Лекарите от болницата! — сопна се Крис. — Извинявайте. Има го записано в историята на заболяването. Истина е.
— Но и това може да е природно явление.
— Къде? В Трансилвания? — недоверчиво попита Крис.
Карас поклати глава.
— Чел съм за такива случаи в медицинската периодика и епископът може да го използва против нас. Спомням си един случай, при който затворнически психиатър разказва как негов пациент — затворник — можел да изпада в транс, и в това състояние на гърдите му се появявали знаците на зодиака. — Той посочи гърдите си. — Кожата се надигала.
— Не си падате много по чудесата, нали?
— Какво да ви кажа? Веднъж направили такъв експеримент: хипнотизирали пациент, после направили хирургични разрези на двете му ръце. Казали му, че лявата ръка ще кърви, а дясната не. Така и станало.
— Невероятно!
— Да, невероятно. Силата на ума спряла притока на кръв. Как? Кой знае? Но се случва. Както и с произволно възникващите белези — при онзи затворник, при Ригън: подсъзнанието контролира притока на кръв към кожата и я изпраща към местата, които иска да се подуят. Така възникват букви, изображения, може би дори думи. Това, разбира се, е тайнствено, но едва ли свръхестествено.
— Труден човек сте, отче.
— Не аз определям правилата.
— Но с прилагането им не си поплювате.
Карас замислено наведе глава и докосна устните си, после пак погледна Крис.
— Ще се опитам да ви обясня — бавно започна той. — Църквата — не аз, църквата — веднъж отправила предупреждение към свещениците, които желаят да проведат екзорсизъм. Аз го прочетох снощи. То казва, че повечето хора, които се смятат за обсебени или другите ги смятат за такива, всъщност — тук цитирам дума по дума — „се нуждаят много повече от лекар, отколкото от свещеник“. Как мислите, през коя година е било издадено това предупреждение?
— През коя?
— Хиляда петстотин осемдесет и трета.
Крис го изгледа смаяно, после наведе глава и прошепна:
— Да, страхотна година е била.
Чу как свещеникът става от стола.
— Нека първо да проуча болничните документи — каза той, — а междувременно ще отнеса записите на Ригън в Института по лингвистика и езици към Джорджтаунския университет. Може би това бръщолевене все пак е някакъв език. Съмнявам се. Но е възможно. Можем да разкрием още много неща, като сравним нормалната реч на Ригън с онова, което записах днес. Ако структурата съвпада, това ще е сигурен знак, че не е обсебена.
— И после какво? — попита Крис.
Свещеникът я погледна в очите и видя вихър от тревога. Боже мой, помисли си Карас, тя се бои, че дъщеря й не е обсебена! Отново го обзе мъчителното усещане за някакъв още по-дълбок, скрит проблем.
— Можете ли да ми услужите за малко с колата си? — попита той.
Крис унило се загледа настрани.
— И с живота си съм готова да ви услужа — промърмори тя. — Само я върнете до четвъртък. Може да ми потрябва.
Карас погледна с болка безсилно клюмналата й глава. Копнееше да я хване за ръката и да я увери, че всичко ще бъде наред. Но не можеше. Не вярваше.
Крис стана.
— Сега ще ви донеса ключовете.
И тя се отдалечи тихо като безнадеждна молитва.
Карас се върна пеш до стаята си в общежитието, където бе оставил касетофона на Крис, взе касетата със записа на Ригън и отново излезе на улицата, където беше паркирана колата на Крис. Докато сядаше зад волана, той чу Карл Енгстрьом да го вика от прага на къщата.
— Отче Карас!
Карас се обърна. Обличайки в движение черно кожено яке, Карл тичаше към него и махаше с ръка.
— Отче Карас! Чакайте малко!
Карас се пресегна да свали дясното стъкло и Карл приведе глава към прозореца.
— Накъде отивате, отче?
— Към Дюпон Съркъл.
— Чудесно. Ще вземете ли и мен, отче, моля ви? Нали може?
— С удоволствие, Карл. Качвайте се.
Карас включи двигателя.
— Госпожа Макнийл е права, Карл — каза той. — Би било добре всички да излизате от време на време.
— Да, и аз така мисля. Отивам на кино, отче.
— Много добре.
Карас превключи на скорост и потегли.
Известно време пътуваха мълчаливо. Карас напрегнато търсеше отговори. Обсебване? Невъзможно! Светената вода!