Выбрать главу

И все пак…

— Карл, добре ли познавахте господин Денингс?

Седнал вдървено и загледан право напред, Карл отговори:

— Да, познавах го.

— Когато Ригън… когато тя сякаш се превръща в Денингс… имате ли усещането, че наистина е той?

Тежко мълчание. После глух и безизразен отговор:

— Да.

Повече не си казаха нито дума чак до Дюпон Съркъл, където спряха на светофара. Карл отвори вратата.

— Ще сляза тук, отче.

— Наистина ли? Тук?

— Да, оттук хващам автобус. — Той слезе от колата, приведе се към отворената врата и каза:

— Благодаря, отче Карас. Много благодаря.

— Сигурен ли сте, че не искате да ви откарам? Имам време.

— Не, не, отче! Така е добре! Много добре!

— Желая ви приятно гледане.

— Непременно, отче! Благодаря!

Карл затвори вратата, прекрачи на тротоара и зачака зелена светлина. Когато Карас потегли, той проследи с поглед червения ягуар, докато колата изчезна зад ъгъла на Масачузетс авеню. Светна зелено и той изтича към автобуса, който тъкмо наближаваше спирката. Качи се, по някое време смени автобуса и накрая слезе в северозападната част на града, където повървя три пресечки и влезе в една порутена жилищна кооперация. В подножието на тъмното стълбище спря, усещайки остри миризми на евтина кухня. Някъде горе проплака дете. Изпод една дъска на пода изскочи хлебарка и хукна на зигзаг, и в този момент цялото същество на едрия, флегматичен иконом сякаш рухна. Но после той се опомни, тръгна напред, хвана парапета и започна да се изкачва по скърцащите дървени стъпала. Всяка стъпка отекваше в ушите му като горчив упрек.

На третия етаж Карл тръгна към вратата в тъмния край на коридора и за момент постоя там с ръка на рамката. Погледна стената — олющена боя, драсканици, надпис Пит и Шарлот, отдолу дата и сърце, пресечено от тънка назъбена пукнатина в мазилката. Карл натисна звънеца и зачака с наведена глава. От дълбините на апартамента се чу скърцане на пружини. Глухо мърморене. Някой се зададе с неравни стъпки — тътрене на ортопедична обувка — и изведнъж вратата се открехна, доколкото позволяваше предпазната верига; през пролуката надникна навъсено жена по розов комбинезон, с цигара в ъгълчето на устните.

— А, ти си бил — каза гърлено тя и свали веригата.

Карл срещна погледа на тия очи, които ту бяха остри като стомана, ту се превръщаха в бездънни кладенци, пълни с отчаяние, болка и упрек; зърна печално извитите устни и опустошеното лице на едно момиче, погребало младостта и красотата си в стотици евтини хотелски стаи, в хиляди пробуждания от сънища за изгубената невинност.

— Кажи му да се пръждосва! — долетя от апартамента пиянски глас. Приятелят.

Момичето извърна глава.

— Млъквай, задник, това е татко! — Тя се обърна към Карл.

— Тате, той е пиян. По-добре не влизай.

Карл кимна.

Хлътналите очи гледаха как ръката му бърка в задния джоб за портфейла.

— Как е мама? — попита тя и засмука цигарата, продължавайки да следи как ръцете отварят портфейла и отброяват банкноти по десет долара.

— Добре е — кимна Карл. — Майка ти е добре.

Докато й подаваше парите, тя се разкашля конвулсивно и закри устата си с длан.

— Проклети цигари! Трябва да ги откажа, по дяволите!

Карл видя белезите от игла по ръката й; усети как банкнотите се изплъзват от пръстите му.

— Благодаря, татко.

— Господи, какво се мотаеш там? — изръмжа мъжът от стаята.

— Слушай, татко, дай да приключваме. Бива ли? Нали го знаеш какъв е понякога.

— Елвира…! — Карл внезапно посегна през пролуката и стисна ръката й. — В Ню Йорк са открили клиника! — умолително прошепна той.

Дъщерята му намръщено се помъчи да издърпа ръка.

— Татко, пусни ме!

— Аз ще те пратя там! Те ще ти помогнат! Няма да идеш в затвора! Това е…

— Боже мой, стига, татко! — дрезгаво възкликна тя и се изтръгна от хватката му.

— Не, моля те!

Дъщеря му затръшна вратата.

Застанал безмълвен и неподвижен сред задушната, изпонадраскана гробница на надеждите си, швейцарският иконом дълго гледа стената с невиждащ поглед, докато накрая скръбно наведе глава.

От апартамента долетя приглушен разговор, после циничен женски смях, който премина в кашлица. Карл се обърна.

И замръзна от смайване.

— Може би сега ще си поговорим, господин Енгстрьом? — изсумтя Киндерман. Той стоеше сред коридора с ръце в джобовете на палтото си и гледаше Карл с печални очи. — Да, мисля, че сега можем да си поговорим.

2

Карас работеше на една маса в кабинета на Франк Миранда — възпълният, стар декан на Института по лингвистика и езици. След като подбра откъси от двата записа и ги прехвърли на отделна касета, Карас включи касетофона и двамата чуха в слушалките си трескавите, несвързани брътвежи на Ригън. След края на записа той свали слушалките и попита: