— Какво е това, Франк? Може ли да е език?
Седнал със скръстени ръце на ръба на бюрото си, Миранда гледаше пода и се мръщеше озадачено.
— Не знам — каза той и поклати глава. — Шантава работа. — Озърна се към Карас. — Откъде го взе?
— Работя по случай с раздвоение на личността.
— Шегуваш се! Свещеник?
— Не мога да кажа.
— Да, разбирам.
— Е, Франк, ще го направиш ли?
Миранда замислено се загледа настрани, свали очилата с рогова рамка и ги прибра в нагръдното джобче на сакото си.
— Не, никога не съм чувал подобен език. Но… — Той се намръщи леко и отново погледна Карас. — Ще го пуснеш ли пак?
Карас превъртя касетата, пусна я отново и накрая попита:
— Някакви идеи?
— Е, трябва да кажа, че има ритъма на език.
В очите на йезуита внезапно припламна надежда, но той упорито я прогони.
— Но не мога да позная езика, отче — продължи деканът. — Древен ли е или съвременен?
— Не знам.
— Защо не вземеш да ми оставиш касетата, отче? Ще я прегледам по-внимателно заедно с момчетата. Може някой от тях да знае повече.
— Би ли направил копие, Франк? Иска ми се да задържа оригинала.
— Да, разбира се.
— А междувременно разполагам с още един запис. Имаш ли време?
— За теб винаги. Какъв запис?
— Франк, ако ти дам образци от речта на двама души, можеш ли чрез семантичен анализ да кажеш дали само един човек е способен да говори по двата начина?
— Мисля, че да. Да, разбира се. Съотношението в употребата на определени символи е един от най-добрите начини. Ако разполагаме със запис на повече от хиляда думи, можем да изчислим колко често се срещат едни или други части на речта.
— И би ли нарекъл подобно заключение убедително?
— Разбира се. Почти сто процента. Виждаш ли, тия тестове разкриват всяка разлика в основния речников запас. Не толкова в думите, колкото в тяхното изразяване; в стила. Наричаме го „индекс на разнообразието“. Крайно озадачаващо за лаиците, точно както на нас ни се иска. — Деканът се усмихна лукаво. После кимна към касетата в ръцете на Карас. — Значи на тази касета е гласът на другия човек?
— Не съвсем.
— Не съвсем ли?
— Гласове и думите на двете касети принадлежат на един и същ човек.
Деканът вдигна вежди.
— На един и същ човек?
— Както вече ти казах, става дума за раздвоение на личността. Би ли ги сравнил, Франк? Нали разбираш, гласовете може да изглеждат съвсем различни, но все пак бих искал да видя какво ще разкрие сравнителният анализ.
Деканът изглеждаше заинтригуван, дори доволен.
— Невероятно! — възкликна той. — Да. Да, ще направим анализа. Мисля още сега да го дам на Пол, той ми е най-добрият специалист. Блестящ ум. Имам чувството, че дори насън говори на някой индиански език.
— Още една услуга, Франк. Много голяма.
— Каква?
— Бих предпочел да го направиш лично.
— О?
— Да. И колкото се може по-скоро. Моля те.
Деканът долови напрежението в гласа и очите на Карас.
— Добре — кимна той. — Ще го направя.
Когато се прибра в стаята си, Карас намери бележка на пода зад вратата — бяха пристигнали документите на Ригън от клиниката „Беринджър“. Той изтича на рецепцията, подписа се за пратката, върна се в стаята, седна на бюрото и веднага се задълбочи в четене, но към края, когато стигна до заключението на психиатрите от клиниката, надеждите му угаснаха в безсилно разочарование:
„… признаци за маниакално чувство на вина, довело до хистерично-сомнамбулични…“ Нямаше смисъл да чете нататък. Карас опря лакти в бюрото и с въздишка отпусна лице в дланите си. Не се предавай. Все още има място за съмнение. Всичко зависи от тълкуването. Но по въпроса за белезите по кожата на Ригън, които според протоколите бяха се повтаряли многократно в клиниката, краткият анализ изтъкваше, че Ригън има свръхчувствителна кожа и може да е предизвикала появата на тайнствените знаци, като притиска с пръст гърдите си малко преди появата им чрез процес, наречен дерматография. Теорията се подкрепяше от факта, че когато момичето било обездвижено с ремъци, загадъчното явление спряло.
Карас вдигна глава и погледна към телефона. Франк. Имаше ли вече смисъл от сравнителен анализ на гласовете? Дали да не му каже да зареже задачата? Да, трябва, реши свещеникът. Той вдигна слушалката. Набра номера. Отсреща не отговориха. Той остави съобщение деканът да му се обади, после уморено стана и тръгна към банята да се наплиска със студена вода. Екзорсистът трябва да бъде много внимателен, за да се увери, не нито един от симптомите не е останал без обяснение… Карас тревожно погледна отражението си в огледалото. Беше ли пропуснал нещо? Какво? Миризмата на кисело зеле. Обърна се, взе кърпа от закачалката и избърса лицето си. Не, това може да се обясни със самовнушение, напомни си той. А и имаше данни, че понякога хората с психични заболявания са способни да карат телата си да излъчват различни миризми.