Карас избърса ръце. Тропането. Отварянето на чекмеджето. Телекинеза? Наистина ли? Нима вярвате в тия неща? Изведнъж той осъзна, че не разсъждава трезво. Карас метна кърпата на закачалката. Уморен съм. Твърде уморен. И все пак нещо дълбоко в него отказваше да се предаде, да остави детето в лапите на нелепи теории и догадки от кървавата история на страдащия човешки разум.
Излезе от общежитието, бързо тръгна към сивата каменна сградата на университетската библиотека, влезе и разтвори указателя за периодични издания. След като намери каквото търсеше, той седна на една дълга дъбова маса с научно списание, в което имаше статия за явлението полтъргайст от видния немски психиатър Ханс Бендер. Няма съмнение, реши йезуитът когато стигна до края. След дълги години грижливо документиране, филмиране и наблюдение в психиатрични болници нямаше съмнение, че телекинезата съществува. Но! Никъде не се споменаваше за демонично обсебване; преобладаваше хипотезата, че явлението представлява „управлявана от мисълта енергия“, освобождавана подсъзнателно и най-често срещана — отбеляза Карас — сред юноши и девойки в моменти на „изключително високо вътрешно напрежение, ярост и безсилие“.
Карас леко разтърка с юмруци ъгълчетата на уморените си очи и отново изброи симптомите на Ригън, докосвайки всеки един от тях, също като хлапе, което върви край ограда и не пропуска да пипне нито един стълб. Питаше се какво е изтървал.
И уморено стигна до отговора. Нищо.
Тръгна към дома на госпожа Макнийл. Уили му отвори и го отведе до кабинета. Вратата беше затворена. Уили почука.
— Отец Карас — съобщи тя и отвътре долетя унил глас: „Да влезе.“
Карас влезе и затвори вратата. Крис се подпираше на барчето, с гръб към него.
— Здравейте, отче — поздрави тя, без да се обръща, с дрезгав, тих и отчаян глас.
Разтревожен, свещеникът се приближи до нея.
— Добре ли сте?
— Да, добре съм, отче. Наистина.
Карас се намръщи и тревогата му нарасна. В гласа на Крис звучеше напрежение, а ръката, която закриваше лицето й, трепереше. Тя се обърна към него и отпусна ръка, разкривайки измъчено лице с трескави очи.
— Какво става? — попита Крис. — Нещо ново?
Карас я огледа внимателно, преди да отговори.
— Най-новото е, че прочетох клиничните протоколи и…
— Да? — вметна напрегнато Крис.
— И вярвам, че…
— Какво вярвате, отче Карас? Какво?
— Откровеното ми мнение е, че в момента за Ригън ще бъде най-добре да получи сериозна психиатрична помощ и подходящо лечение.
Крис мълчаливо погледна Карас, очите й леко се разшириха и тя бавно поклати глава.
— В никакъв случай!
— Къде е баща й? — попита Карас.
— В Европа.
— Казахте ли му какво се е случило?
— Не.
— Мисля, че би било добре, ако той дойде тук.
— Вижте, няма нищо по-добро от това той да стои далече от нас! — избухна внезапно Крис с висок и треперещ глас.
— Мисля, че трябва да го повикате.
— Защо?
— Това може да…
— Помолих ви да прогоните демон, по дяволите, не да ми домъквате още един! — извика истерично Крис. — Какво стана с екзорсизма?
— Слушайте…
— За какво ми е Хауърд, по дяволите?
— За това можем да поговорим по-късно, когато…
— Говорете сега, дявол да го вземе! Каква полза ще има от Хауърд точно сега?
— Има голяма вероятност заболяването на Ригън да произтича от чувство на вина за…
— Вина за какво? — изписка Крис с безумен поглед в очите.
— Може би…
— За развода? Всички онези психиатрични измислици?
— Вижте…
— Ригън се чувства виновна, защото уби Бърк Денингс! — изкрещя Крис и притисна юмруци към слепоочията си. — Тя го уби! Уби го и ще я затворят; ще я затворят! Боже мой, Боже мой…
Крис избухна в ридания и се свлече надолу. Карас я подхвана и я поведе към дивана.
— Успокойте се — тихо повтаряше той. — Всичко ще е наред.
— Не, те… ще я затворят — хлипаше Крис. — Ще я… ще я…!
— Хайде, успокойте се. Карас отпусна Крис на дивана, помогна й да си легне, после седна на ръба и хвана ръцете й. През главата му прелитаха трескави мисли. За Киндерман. За Денингс. За сълзите на Крис. Всичко му се струваше нереално.