— Успокойте се… всичко е наред… няма страшно… всичко ще бъде наред…
Скоро риданията престанаха и той й помогна да седне. Донесе й чаша вода и пакет хартиени кърпички, които откри на лавицата зад бара, после седна до нея.
— Ох, радвам се — изхълца Крис и си издуха носа.
— Радвате ли се?
— Да, радвам се, че си излях мъката.
— А, да… да, това е добре.
Тежкият товар отново притисна плещите на йезуита. Напразно се предупреждаваше: Млъкни! Не казвай нищо повече!
— Искате ли да ми кажете още нещо? — тихо попита той.
Крис кимна и отговори глухо:
— Да. Да, искам.
Тя избърса очи и заговори объркано и пресекливо: за Киндерман; за ивицата хартия, откъсната от книгата за вещиците; за убеждението си, че преди да умре, Денингс е бил в спалнята на Ригън; за невероятната сила на Ригън и за образа на Денингс, който смяташе, че е видяла в извъртяната на 180 градуса глава. След като свърши, Крис изтощено зачака реакцията на Карас. Той понечи да отговори откровено, но видя умолителния й поглед и тихо каза:
— Не можете да сте сигурна, че го е направила.
— Ами извъртяната глава на Бърк? Ами онова, което каза?
— Вие сте се ударили в стената — каза Карас. — Били сте в шок. Сторило ви се е.
Крис го погледна с изгаснали очи и тихо отвърна:
— Не. Бърк ми каза, че го е направила. Блъснала го през прозореца и го убила.
Зашеметен, свещеникът я изгледа с недоумение, но веднага се опомни.
— Дъщеря ви страда от душевно разстройство — възрази той — и думите й не значат нищо.
Крис поклати глава.
— Не знам — прошепна тя едва чуто. — Не знам дали постъпвам правилно. Мисля, че е тя и че може да убие още някого. Не знам… — Тя обърна към него хлътналите си, безнадеждни очи и попита с дрезгав шепот:
— Отче, какво да направя?
Карас въздъхна. Тежестта върху плещите му се превърна в бетонен блок и той изведнъж осъзна, че тя никога няма да го напусне.
— Вече сторихте каквото трябваше — каза той. — Споделихте с някого. Споделихте с мен. Сега оставете аз да реша кое ще е най-добро. Съгласна ли сте? Ще разчитате ли на мен?
Крис избърса очи с опакото на китката си и кимна.
— Да. Разбира се. Така ще е най-добре. — Тя опита да се усмихне и безсилно добави. — Благодаря ви, отче. Много благодаря.
— Сега по-добре ли се чувствате?
— Да.
— Тогава ще ми направите ли една услуга!
— Разбира се. Каква?
— Излезте и идете на кино.
За момент Крис го изгледа с недоумение, после се усмихна и поклати глава.
— Мразя да ходя на кино.
— Тогава идете на гости при някой приятел.
Крис го погледна сърдечно.
— И тук си имам приятел — каза тя.
— Вярно. Но сега си починете, моля ви. Обещавате ли?
— Да, обещавам.
Карас отново размишляваше.
— Смятате ли, че Денингс е отнесъл горе онази книга? — попита той. — Или вече е била там?
— Смятам, че е била там.
Карас се загледа настрани и кимна.
— Разбирам — тихо каза той. После рязко стана. — Е, добре. Между другото, трябва ли ви колата?
— Не, задръжте я.
— Отлично. Пак ще ви се обадя.
Крис наведе глава и тихо отвърна:
— Добре.
Карас излезе и тръгна по улицата. През главата му прелитаха неспокойни, объркани мисли. Ригън да е убила Денингс? Какво безумие! Представи си я как го изхвърля през прозореца към онова дълго и стръмно каменно стълбище, и тялото се премята безпомощно докато най-сетне животът в него внезапно спира. Невъзможно! Не! И все пак Крис твърдо вярваше, че е така. Вярваше истерично. Ами да, точно това е, опита да се убеди свещеникът. Нищо повече от истерично въображение! И все пак…
Карас гонеше отговорите като листа сред есенен вихър.
Докато минаваше край стръмното стълбище до къщата, Карас чу звуци откъм реката и се загледа натам. Хармоника. Някой свиреше „Долината на Червената река“, любимата му песен от детството. Постоя и послуша, докато светофарът долу светна зелено и мелодията заглъхна сред звуците на автомобилното движение по улица M, сред изтерзания днешен свят, обгърнат в изгорели газове и отчаяно викащ за помощ. Карас зарея към стъпалата невиждащ поглед, пъхна ръце в джобовете си и пак се замисли за отчаянието на Крис Макнийл, за Ригън и за ритниците на Лукас по мъртвия Транкуиле. Трябваше да направи нещо. Какво? Нима се смяташе за по-умен от лекарите в „Беринджър“? Какъв си всъщност, доктор или свещеник? Карас кимна разсеяно и се замисли за случая на един французин на име Ашил, който също като Ригън се смятал за дявол, и също като при нея това се дължало на чувство за вина — само че заради изневяра. Великият психолог Жане успешно го излекувал чрез хипноза, като му внушил, че неговата съпруга е дошла и му прощава. Карас кимна. Да, внушението можеше да помогне на Ригън. Но не чрез хипноза. В „Беринджър“ вече бяха опитали. Изцелителното внушение щеше да е онова, за което майка й настояваше през цялото време — ритуалът на екзорсизъм. Ригън знаеше какво представлява той и какъв трябва да бъде ефектът. Реакцията й при допира на светената вода. Научила го е от онази глава в книгата, а там има и описания на успешен екзорсизъм. Може да стане! Наистина може! Но как да получи разрешение? Как да даде убедителни доказателства, без да споменава за Денингс? Карас не можеше да излъже епископа. С какви факти разполагаше, за да го убеди? В слепоочията му се надигна пулсираща болка. Знаеше, че трябва да поспи. Но не можеше. Не и сега. Какви факти? Записите в института? Какво можеше да открие Франк? Имаше ли изобщо нещо за откриване? Не. Но кой знае? Ригън не бе различила чешмяната вода от светена. Добре. Но ако приемем, не може да чете мислите ми, тогава защо не разбра разликата? Карас вдигна ръка към челото си. Главоболие. Объркване. Я стига, момко! Човек умира! Стегни се!