След като се прибра, Карас позвъни в института. Но Франк не беше там. Той замислено затвори телефона. Светена вода. И чешмяна вода. Нещо… Разгърна книгата с ритуалите на главата „Инструкции за екзорсизъм“: „… зли духове… измамни отговори… за да изглежда, че този човек изобщо не е обсебен.“ Това ли е, запита се Карас. Но веднага сложи юзди на мисълта. Какво си въобразяваш, по дяволите? Какви „зли духове“?
Той затръшна книгата, после препрочете медицинската документация, търсейки трескаво аргументи за разговора с епископа. Ето. Няма предишни прояви на хистерия. Това е нещо. Но слабичко. Има и още нещо, припомни си той; някакво несъответствие. Но какво беше? И изведнъж си го спомни. Дребно, но все пак е нещо. Набра номера и чу сънения глас на Крис:
— Вие ли сте, отче?
— Спяхте ли? Извинете.
— Не, нищо. Какво става?
— Крис, къде мога да намеря онзи… — Карас плъзна пръст по протоколите. Спря. — Доктор Клайн. Самюъл Клайн.
— Доктор Клайн? О, той е на другия бряг. В „Рослин“.
— В болницата?
— Да. Какво има?
— Моля ви, обадете му се и кажете, че ще дойде доктор Карас да види енцефалограмата на Ригън. Доктор Карас, така му кажете.
— Разбрах.
Карас смъкна расото и бързо се преоблече с пуловер и бежови панталони. Наметна отгоре черния шлифер, но като хвърли един поглед към огледалото, той се намръщи и си помисли: Свещеници и полицаи. Никога не можеха да скрият излъчването си. Карас смъкна шлифера, събу си обувките и обу единствените, които не бяха черни — чифт протрити бели обувки за тенис.
Качи се в колата на Крис и бързо подкара към „Рослин“. Докато чакаше на светофарите преди моста, той се озърна наляво и видя Карл да слиза от черен автомобил, спрял пред магазина за напитки.
Зад волана седеше Киндерман.
Светна зелено. Карас подкара напред и хвърли поглед към огледалото. Бяха ли го забелязали? Едва ли. Но защо бяха заедно? Имаше ли нещо общо с Ригън? С Ригън и…?
Забрави! Карай поред!
Спря пред болницата и се качи в кабинета на Клайн. Лекарят беше зает, но сестрата даде на Карас електроенцефалограмата. След малко той седеше в една тясна стаичка и преглеждаше дългата хартиена ивица.
Клайн дотича и хвърли бърз поглед към облеклото на Карас.
— Доктор Карас?
— Да.
— Сам Клайн. Приятно ми е.
Докато се ръкуваха, Клайн попита:
— Как е детето?
— Напредва.
— Радвам се да го чуя.
Карас отново се наведе над лентата. Клайн пристъпи до него и плъзна пръст по назъбените линии.
— Виждате ли? Вълните са много ритмични. Няма никакви отклонения.
— Да, виждам. Любопитно.
— Любопитно? Как така?
— Ами ако допуснем, че това е хистерия…
— В какъв смисъл?
— Навярно не е много известно — промърмори Карас, продължавайки да плъзга лентата между пръстите си, — но един белгиец на име Итека е установил, че при хистерия се наблюдават някои доста странни колебания в графиката. Съвсем дребни, но винаги едни и същи. Търся ги тук и не ги намирам.
Клайн сви рамене.
— И какво?
Карас отпусна лентата и го погледна.
— И все пак, когато сте правили енцефалограмата, тя е страдала от душевно разстройство, нали?
— Да, така бих казал. Да. Така беше.
— Тогава не е ли странно, че резултатите са перфектни? Дори и хора в нормално състояние могат да повлияят на мозъчните си вълни, поне в допустимите рамки, а тъй като Ригън е била неуравновесена, не би ли трябвало да има някакви клонения? Ако…