— Докторе, госпожа Симънс става нетърпелива — обади се сестрата откъм отворената врата.
— Добре, идвам — каза Клайн.
Сестрата изчезна. Клайн пристъпи към коридора, хвана вратата и се обърна.
— Да, ако допуснем, че това е хистерия — сухо подхвърли той. — Извинявайте. Трябва да бягам.
Клайн затвори вратата зад себе си. Карас чул бързите му стъпки, после тропна врата и се раздаде бодър глас:
— Е, как се чувстваме днес, госпожо…
Вратата се затвори и останалото заглъхна. Карас отново се приведе над хартиената лента и когато приключи, отиде да я върне на сестрата. Нещо. Можеше да го използва в разговора с епископа като доказателство, че Ригън не страда от хистерия и следователно може да е обсебена. От друга страна, енцефалограмата повдигаше нова загадка: защо няма отклонения? Абсолютно никакви!
Карас потегли обратно към дома на Крис, но на един знак „стоп“ на ъгъла на Проспект и Трийсет и пета улица сърцето му подскочи. В една спряла кола между знака и общежитието на йезуитите седеше Киндерман. Беше подпрял лакът на отворения прозорец и гледаше право напред.
Карас зави надясно, преди детективът да го забележи. Намери място за паркиране, заключи колата и излезе иззад ъгъла, сякаш отиваше към общежитието. Къщата ли наблюдава, запита се Карас. Пред очите му отново изплува призракът на Денингс. Възможно ли бе Киндерман да си мисли, че Ригън…
По-кротко, момче! По-кротко! Не прибързвай!
Той се приближи до колата и наведе глава към прозореца.
— Здравейте, лейтенант. На гости ли ми идвате, или просто се скатавате от работа?
Детективът се завъртя изненадано, после на лицето му цъфна усмивка.
— А, отец Карас! Ето ви и вас! Радвам се да ви видя!
Звучи фалшиво, помисли си Карас. Какво си е наумил? По-спокойно. Не показвай, че се страхуваш!
— Няма ли да си изпросите глоба? — Карас посочи знака. — Паркирането забранено в делнични от четири до шест.
— Няма страшно — изсумтя Киндерман. — Нали разговарям със свещеник. Всички улични ченгета в Джорджтаун са католици.
— Как я карате?
— Честно казано, отче Карас, криво-ляво. А вие?
— Не мога да се оплача. Разгадахте ли онзи случай?
— Кой случай?
— Нали се сещате, с режисьора.
— А, това ли… — Детективът махна с ръка. — Не питайте! Слушайте, какво ще правите довечера? Свободен ли сте? Имам билети за кино „Байограф“. Дават „Отело“.
— Зависи кой играе?
— Кой играе ли? Джон Уейн в ролята на Отело, Дорис Дей в ролята на Дездемона. Доволен ли сте сега, капризни ми отче? Та това е безплатно! Това е Шекспир! Има ли значение кой играе? Е, идвате ли?
— Боя се, че не. Имам много работа.
— Виждам — скръбно отвърна детективът и се вгледа в лицето на йезуита. — Май до късно не спите. Изглеждате отвратително.
— Аз винаги изглеждам отвратително.
— А сега още по-зле. Зарежете работата! Една вечер можете да си позволите! Ще ви хареса!
Карас реши да го провери.
— Сигурен ли сте, че това прожектират? — попита той. — Бях готов да се закълна, че днес в „Байограф“ дават филм с Крис Макнийл.
Детективът изчака един миг, после бързо отговори:
— Не, грешите. Дават „Отело“.
— Между другото, какво ви доведе насам?
— Вие! Дойдох специално да ви поканя на кино!
— Да, разбира се, много по-лесно е да дойдете, отколкото да завъртите един телефон.
Детектив повдигна вежди в крайно неубедителен опит да демонстрира наивност.
— Телефонът ви беше зает.
Йезуитът го гледаше сериозно и мълчаливо.
— Какво ви е? — попита Киндерман. — Какво има?
Карас мрачно пъхна ръка вътре в колата, вдигна клепача на Киндерман и огледа окото.
— Не знам — навъси се той. — Изглеждате ужасно. Може би се разболявате от митомания.
— За пръв път чувам такава болест. Сериозно ли е?
— Да, но не смъртоносно.
— Какво представлява? Умирам от любопитство.
— Вижте в енциклопедията — посъветва го Карас.
— Не се надувайте толкова. Давайте кесаревото кесарю от време на време. Аз съм служител на закона. Знаете ли, че мога да ви арестувам?
— За какво?
— Психиатрите не трябва да притесняват хората. А и на гоите ще им хареса. Вие им досаждате, отче. Сериозно, притеснявате ги. На кого му трябва свещеник с пуловер и гуменки?
Карас леко се усмихна и кимна.
— Аз трябва да тръгвам. Пазете се.
Той почука по рамката на стъклото за сбогом, обърна се и бавно тръгна към входа на общежитието.