— Отидете на психиатър! — подвикна дрезгаво детективът след него.
После добродушната усмивка изчезна и лицето му стана угрижено. Той погледна към къщата, включи двигателя и подкара напред. Докато минаваше покрай Карас, Киндерман натисна клаксона и размаха ръка.
Карас също му махна, а когато колата зави по Трийсет и шеста улица, той спря и избърса челото си с трепереща ръка. Възможно ли бе да го е направила? Възможно ли бе Ригън да е убила Денингс по такъв ужасен начин? Карас се завъртя, отправи трескав поглед към прозореца на Ригън и се запита: За Бога, какво има в тази къща? И колко време оставаше, преди Киндерман да поиска да разговаря с Ригън? Да види онази личност, наречена Денингс? Да чуе гласа му? Още колко време, преди Ригън да попадне в психиатрична болница? Или да умре?
Трябваше да получи разрешение за екзорсизъм.
Карас бързо пресече улицата и позвъни на вратата на Крис. Отвори му Уили.
— Госпожата си почива — каза тя.
Карас кимна.
— Добре. Много добре.
Мина край нея и се качи горе. Трябваха му железни доказателства.
В спалнята завари Карл. Безмълвен и непоклатим като гъста, мрачна гора, икономът седеше със скръстени ръце до прозореца и гледаше Ригън.
Карас пристъпи до леглото и погледна надолу. Очите — безжизнено бели като млечна мъгла; несвързано мърморене като някакво неземно заклинание. Карас бавно се наведе и започна да разкопчава единия ремък.
— Не, отче! Не!
Карл се хвърли към леглото и дръпна ръката на йезуита.
— Много зле, отче! Тя е силна! Много силна!
Карас видя в очите му истински страх. И сега осъзна, че чудовищната сила на Ригън е факт. Тя би могла да го направи, да прекърши врата на Денингс. Хайде, Карас! Побързай! Намери доказателство! Мисли!
И тогава откъм леглото долетя глас:
— Ich möchte Sie etwas fragen, Herr Engstrom!3
С тръпка на нова надежда Карас рязко погледна надолу и видя демоничното лице на Ригън да се хили към Карл.
— Tanzt Ihre Tochter gern? — ухили се съществото и избухна в подигравателен смях.
Беше попитало на немски дали дъщерята на Карл обича да танцува! Карас се обърна с разтуптяно сърце и видя, че бузите на иконома са пламнали. Стискайки побелели юмруци, той гледаше яростно Ригън, а смехът не спираше.
— Карл, по-добре излезте — посъветва го Карас.
Швейцарецът поклати глава.
— Не, оставам.
— Ще излезете — твърдо каза йезуитът, гледайки Карл право в очите.
След кратка съпротива икономът стана и бързо напусна стаята. Когато вратата се затвори, смехът рязко спря. Настана плътна, безжизнена тишина.
Карас се обърна към леглото. Демонът доволно го гледаше.
— Значи се върна — изграчи той. — Изненадан съм. Мислех, че след голямата излагация със светената вода няма да дойдеш пак. Но бях забравил, че свещениците нямат срам.
Карас дълбоко пое дъх и се застави да се съсредоточи, да разсъждава трезво. Знаеше, че езиковата проверка за обсебване изисква интелигентен разговор като доказателство, че не става дума за подсъзнателно запомнени фрази. Лесно! Успокой се! Помниш ли онова момиче? Една малка прислужница от Париж. Твърди се, че била обсебена и в пристъпите говорела на непознат език, който в крайна сметка се оказал сирийски. Карас се застави да мисли какво вълнение предизвикало това, докато се оказало, че по някое време момичето работело в пансион, където един от наемателите бил студент по теология. В навечерието на изпитите той крачел из стаята си и нагоре-надолу по стълбището, рецитирайки на глас сирийски текстове. Момичето било чуло всичко.
Внимавай да не се опариш.
— Sprechen Sie Deutsch?4 — тихо попита Карас.
— Пак ли игрички?
— Sprechen Sie Deutsch? — повтори йезуитът и в сърцето му трепна плаха надежда.
— Natürlich — ухили се демонът. — Mirabile dictu5, нали?
Сърцето на йезуита подскочи. Не само немски, но и латински! И то съвсем смислено!
— Quod nomen mihi est? — бързо попита той.
Какво е моето име?
— Карас.
Свещеникът продължи развълнувано:
— Ubi sum?
Къде съм?
— In cubiculo.
В стая.
— Et Ubi est cubiculum?
И къде е стаята?
— In domo.
В къщата.
— Ubi est Burke Dennings?
Къде е Бърк Денингс?
— Mortuus.
Мъртъв е.
— Quomodo mortuus est?
Как умря?
— Inventus est capite reverso.
Намериха го с обърната назад глава.
— Quis occidit eum?
Кой го уби?
— Ригън.
— Quomodo ea occidit ilium? Die mihi exacte!
Как го уби? Кажи ми точно!
— Добре де, стига вълнения за днес — ухили се демонът. — Да, стига толкова, бих казал. Макар че сигурно ще ти хрумне — нали си те знам какъв си, — че като задаваш въпросите на латински, мислено формулираш и отговорите на латински. — Той се засмя. — Разбира се, подсъзнателно. Какво ли щяхме да правим без подсъзнанието, Карас? Виждаш ли накъде бия? Аз изобщо не знам латински! Чета мислите ти! Просто задигнах отговорите от главата ти.