— Към седем, мисля — каза Шарън.
— Мамо, може ли да отидем на ресторант? — обади се умолително Ригън. — Може ли?
Крис хвана ръката на дъщеря си, усмихна се нежно и я целуна.
— Бягай горе да се облечеш и тръгваме.
— Обичам те!
И Ригън изтича към стаята си.
— Скъпа, облечи си новата рокля! — извика след нея Крис.
— Иска ли ти се пак да си на единайсет? — попита замислено Шарън.
— Знам ли… — Крис отново започна да преглежда писмата. — Със сегашния ум? И с всички спомени?
— Естествено.
— В никакъв случай.
— Помисли пак.
Крис остави писмата и взе една папка е прикрепен към корицата плик от нейния агент Едуард Джарис.
— Мисля, че бях им казала за известно време да не ми пращат сценарии.
— Трябва да го прочетеш — каза Шарън.
— Тъй ли?
— Да, аз го прочетох тази сутрин.
— Добра вест?
— Според мен страхотна.
— И ще играя монахиня, която открива, че е лесбийка, нали?
— Не, нищо няма да играеш.
— Я гледай ти! Значи киното наистина е тръгнало към добро. Какви ги дрънкаш, Шарън? Защо ми се хилиш така?
— Искат да бъдеш режисьор — обясни плахо Шарън и пусна облаче дим от цигарата си.
— Какво?
— Прочети писмото.
— О, Боже, Шар, ти се шегуваш!
Крис грабна писмото и очите жадно запрескачаха от дума на дума: „… нов сценарий… триптих… студиото иска сър Стивън Мур… приема ролята при условие…“
— Да режисирам неговите сцени!
Крис размаха ръце и нададе дрезгав, писклив вик на радост. После притисна писмото към гърдите си.
— О, Стив, ти си ангел! Не си забравил!
Една вечер по време на снимки в Африка двамата седяха подпийнали на сгъваеми столове и гледаха как денят чезне сред пурпур и злато. „Скапана ни е работата, Стив! За актьора е пълен боклук.“ „О, на мен ми допада.“ „Боклук е! Знаеш ли къде е истината в нашия бизнес? В режисурата. Там правиш нещо свое, нещо, което ще живее след теб!“ „Ами направи го, скъпа! Направи го!“ „Опитах, Стив. Опитах, но не ми дават.“ „Защо?“ „Я стига! Знаеш защо — не вярват, че ще се справя.“ „Аз пък мисля, че можеш.“
Топла усмивка. Топли спомени. Милият Стив…
— Мамо, не мога да си намеря роклята! — извика Ригън откъм стълбищната площадка.
— Виж в гардероба — отговори Крис.
— Вече гледах там!
— Идвам след секунда! — подвикна Крис. Тя прелисти сценария, после изведнъж посърна и промърмори:
— Бас държа, че е някакъв боклук.
— О, не мисля, Крис! Не! Според мен наистина си заслужава!
— На теб ли да вярвам, дето разправяше, че в „Психо“ трябва да има смях зад кадър?
— Мамо!
— Идвам!… Тази вечер имаш ли среща, Шар?
— Да.
Крис махна с ръка към кореспонденцията.
— Тръгвай тогава. Другото ще прегледаме утре.
Шарън стана.
— Не, чакай — поправи се Крис. — Извинявай, трябва да пратиш едно писмо още днес.
— Добре.
Шарън взе бележника си.
Ма-а-мооо! — долетя отгоре нетърпелив вой.
Крис се изправи с въздишка.
Изчакай минутка. — Тя тръгна към вратата, но спря като видя, че Шарън поглежда часовника си. — Какво има?
Ами, Крис… време ми е за медитация.
Крис я изгледа с дружелюбна насмешка. През последните шест месеца бе видяла как секретарката й се преобразява в „търсач на безметежност“. Започна от самохипноза в Лос Анджелис, после премина към будистки песнопения. Откакто преди няколко седмици Шарън се настани в горната спалня, из къщата се разнесоха аромати на горящи молитвени пръчици и безжизнено монотонни напеви Нам мьохо ренге кьо („Разбираш ли, Крис, само повтаряй това, нищо повече, и ще постигнеш желанията си, всичко което искаш…“). Тия вопли отекваха по най-невероятни и неудобни часове, особено когато Крис репетираше реплики.
— Може да си пуснеш телевизора — великодушно разреши Шарън на работодателката си при един от тия случаи. — На мен не ми пречи. Мога да пея при всякакъв шум.
Сега бе превключила на трансцендентална медитация.
— Шар, наистина ли си мислиш, че тия глупости могат да ти помогнат?
— Умиротворяват ме — отвърна Шарън.
— Да бе — рече скептично Крис, после се завъртя и тръгна към вратата, мърморейки: Нам мьохо ренге кьо.
— Продължавай така петнайсет-двайсет минути! — подвикна след нея Шарън. — Може да ти помогне!
Крис се спря и се зачуди дали да не възрази, но размисли. Качи се в спалнята на Ригън и веднага пристъпи към гардероба. Ригън стоеше по средата на стаята и зяпаше тавана.
— Какво има? — попита Крис докато ровеше из гардероба. Роклята беше бледосиня, памучна. Купи я миналата седмица и отлично помнеше, че виси в гардероба.
— Странни шумове — каза Ригън.