За миг Карас се отчая, виждайки как твърдата му увереност рухва; усети мъчителната болка на засятото в мозъка му съмнение.
Демонът се изкиска.
— Да, знаех, че ще ти хрумне, Карас. Затова толкова те обичам, вкусно залъче, да, затова се радвам на всички интелигентни хора.
Той отметна глава и избухна в див смях.
Мозъкът на свещеника работеше трескаво, търсеше въпроси с повече от един отговор. Но може би аз ще мисля за всички отговори! Добре. Тогава задай въпрос, на който не знаеш отговора! После можеше да провери дали отговорът е верен.
Той изчака смехът да спре и попита:
— Quam profundus est imus Oceanus Indiens?
Коя е най-голямата дълбочина на Индийския океан?
Очите на демона пламнаха.
— La plume de ma tante.6
— Responde Latine.7
— Bon jour! Bonne nuit!8
— Quam…
Карас не довърши. Очите на демона се извъртяха назад и на негово място се появи бръщолевещото същество.
Карас нетърпеливо настоя:
— Искам пак да говоря с демона!
Никакъв отговор. Само тежко дишане от незнаен бряг.
— Quis es tu?9 — кресна повелително той.
Тишина. Дишане.
— Дай да говоря с Бърк Денингс!
Хълцане. Задавено дишане. Хълцане.
— Дай да говоря с Бърк Денингс!
Хълцането продължаваше. Карас тръсна глава, после отиде до креслото, седна, облегна се назад и затвори очи. Напрегнат. Измъчван от съмнения. Чакаше…
Мина време. Карас задряма. Изведнъж той вдигна глава. Не заспивай! Примигвайки с натежалите си клепачи, той погледна Ригън. Вече не хълцаше. Лежеше със затворени очи. Спеше ли?
Той отиде до леглото, наведе се и провери пулса на Ригън, после внимателно огледа устните й. Бяха сухи и напукани. Карас се изправи, изчака още малко, накрая излезе от стаята и слезе в кухнята да потърси Шарън. Завари я да яде супа и сандвич.
— Да ви приготвя ли нещо за ядене, отче? — предложи тя. — Вероятно сте гладен.
— Не, благодаря. Не съм.
Карас седна и се пресегна към бележника и писалката до пишещата машина на Шарън.
— Тя хълцаше — каза той. — Намира ли ви се компазин?
— Да, имаме.
Карас написа нещо в бележника.
— Тази вечер й сложете половин свещичка от двайсет и пет милиграма.
— Добре.
— Започва да се обезводнява — продължи той, — затова препоръчвам венозно хранене. Утре рано сутринта се обадете на някой магазин за медицинско оборудване и поръчайте да ви доставят това. — Той побутна бележника към Шарън. — Засега тя спи, така че сега можете да я подхраните със сустаген.
Шарън кимна.
— Добре, имам грижата.
Тя загреба лъжица супа, обърна бележника и погледна списъка. Карас я гледаше. После се навъси замислено.
— Вие ли й преподавате?
— Да, аз.
— Учили ли сте я на латински?
— Латински? Не, не знам латински. Защо?
— Немски?
— Само френски.
— На какво ниво? La plume de ma tante?
— Горе-долу.
— Но не сте й преподавали немски или латински?
— Не.
— А икономите… говорят ли си понякога на немски?
— Разбира се.
— Пред Ригън?
Шарън сви рамене.
— Случва се, предполагам. — Тя стана и отнесе чиниите в мивката. — Да, дори съм сигурна.
— Учили ли сте някога латински?
Шарън се изкиска.
— Аз? Латински? Никога.
— Но можете да го разпознаете?
— Вероятно.
Тя изми паничката от супата и я остави на сушката.
— Тя говорила ли е на латински пред вас?
— Ригън?
— Да. Откакто е болна.
— Не, никога.
— А на някакъв друг език?
Шарън спря водата и се замисли.
— Може би си въобразявам, но…
— Какво?
— Ами, струва ми се… — Тя се намръщи. — Бих се заклела, че я чух да говори на руски.
Гърлото на Карас пресъхна.
— Вие говорите ли руски? — попита той.
— Съвсем малко. Учих го две години в колежа, това е.
Карас безсилно се облегна назад. Значи Ригън наистина е измъкнала латинския от главата ми. Той отпусна чело върху дланта си, обзет от съмнения. Телепатията се среща по-често при крайно напрегнати състояния. Тя говори винаги на език, познат на някого в стаята, „… много пъти се е случвало мислите ни да съвпадат…“ „Bon jour…“ „La plume de ma tante…“ „Bonne nuit…“
И с тия мисли Карас печално видя как кръвта отново се превръща във вино.