Помисли да се съблече, да се завие.
Твърде уморен. Този товар. Искаше да бъде свободен.
… Остави ни!
Докато бавно потъваше в бездната на съня, устните му едва потрепнаха и изрекоха беззвучно: „Оставете ме.“
И сякаш само след минута вдигна отново глава, събуден от тежко дишане и тихо шумолене на смачкан целофан. Отвори очи и видя в стаята непознат — пълничък свещеник на средна възраст с луничаво лице и редки кичури рижава коса, заресани право назад по олисялото теме. Седнал на креслото в ъгъла, той наблюдаваше Карас и отваряше пакет цигари „Голоаз“.
Свещеникът се усмихна.
— О, здрасти.
Карас извъртя крака и седна на ръба.
— Да, здрасти и довиждане — изръмжа той. — Кой си ти и за чий си се довлякъл в моята стая?
— Виж, съжалявам, но когато почуках и не ми отговори, видях, че е отключено и реших да те почакам вътре. А ти се оказа тук. — Свещеникът посочи чифт патерици, подпрени на стената до креслото. — Нали разбираш, не можех дълго да чакам отвън; като постоя повече, просто трябва да седна. Надявам се да ми простиш. Между другото, казвам се Ед Лукас. Вашият ректор ми предложи да поговоря с теб.
Карас леко се навъси и приведе глава настрани.
— Лукас ли каза?
— Да, откакто се помня, все съм Лукас — каза свещеникът и се усмихна широко, разкривайки дълги, пожълтели от никотина зъби. Той измъкна цигара от пакета и бръкна в джоба си за запалка. — Може ли да запаля?
— Давай. И аз съм пушач.
— Да, добре. — Лукас се озърна към препълнения пепелник. Протегна напред пакета. — Ще опиташ ли „Голоаз“?
— Не, благодаря. Значи казваш, че Том Берингъм те изпраща?
— Добрият стар Том. Да, приятели сме. Още от гимназията в Реджис, след това от семинарията. Да, Том препоръча да поговоря с теб, затова хванах автобуса от Ню Йорк.
Карас изведнъж се развесели.
— О, Ню Йорк. Да не би да е заради молбата ми за преместване?
— Преместване? Не, не съм чувал. Въпросът е личен — каза свещеникът.
Лицето на Карас посърна.
— Е, добре — каза унило той.
Стана, отиде до дървения стол зад бюрото, обърна го, седна и хвърли към Лукас клинично изпитателен поглед. Гледан отблизо, черният костюм на свещеника изглеждаше овехтял, едва ли не дрипав. По раменете му имаше пърхот. Свещеникът извади цигара от пакета и щракна запалката, която незабелязано бе измъкнал от джоба си. Издиша струя дим, вгледа се в нея с необяснимо задоволство и бавно изрече:
— Няма нищо по-добро за нервите от „Голоаз“.
— Нервен ли си, Ед?
— Малко.
— Ами да почваме тогава. Хайде, изплюй камъчето, Ед. С какво мога да ти помогна?
Лукас огледа загрижено Карас.
— Виждаш ми се изтощен — каза той. — Може би ще е по-добре да поговорим утре. Какво ще речеш? — После бързо добави:
— Да! Да, определено утре! Би ли ми ги подал, ако обичаш?
Посягаше към патериците.
— Не, не! — възрази Карас. — Нищо ми няма, Ед! Добре съм!
— Той се приведе напред с ръце между коленете и отново огледа лицето на свещеника. — Отлагането често е скрита форма на съпротива.
Лукас вдигна вежди и в очите му сякаш се мярна лека усмивка.
— О, така ли?
— Да, така е. — Карас наведе поглед към очите му. Това потиска ли те?
— Какво имаш предвид? А, краката ми? Да, понякога.
— По рождение ли е?
— Не, стана при падане.
Карас се вгледа за момент в лицето на посетителя. Лека тайнствена усмивка. Отново ли я забеляза?
— Лошо — промърмори съчувствено той.
— Е, такъв е светът, нали? — отговори Лукас. Цигарата още висеше от ъгълчето на устните му. Той я свали и въздъхна. — Какво да се прави…
— Добре, Ед, да започваме. Съгласен ли си? Не си дошъл чак от Ню Йорк, за да си играем на гатанки, тъй че сваляй картите. Разкажи ми всичко. Откровено.
Лукас леко поклати глава и погледна настрани.
— Е, това е дълга история — започна той, но се разкашля и вдигна юмрук пред устата си.
— Искаш ли питие? — попита Карас.
Очите на свещеника се навлажниха. Той поклати глава.
— Не, добре съм — каза задавено той. — Наистина. — Пристъпът отмина. Лукас наведе глава и изтръска малко цигарена пепел от сакото си. — Гаден навик — изпъшка той и сега Карас забеляза петно от рохко яйце върху черната свещеническа риза под сакото му.