— Да, красиво е — тихо каза Карас.
Докато си наливаше чаша кафе, отгоре долетяха още по-гръмки крясъци на демона:
— Копеле… отрепка… благочестив лицемер!
— Тя слагаше роза на чинията ми… сутрин… преди да отида на работа — каза унесено Крис.
Карас вдигна въпросителен поглед и Крис поясни:
— Ригън. — Тя наведе глава. — Да, забравих.
— Какво?
— Че не сте я виждали преди.
Тя си издуха носа и избърса очи.
— Искате ли малко бренди в кафето?
— Не, благодаря.
— Кафето вече не ми действа — каза Крис с треперещ шепот. — Ще си налея бренди, ако нямате нищо против.
И тя излезе от кухнята.
Карас остана сам и мрачно отпи от кафето. Беше му горещо с пуловера, който носеше под расото; чувстваше се слаб от безсилието да утеши Крис. Изведнъж от детството му изплува печалният спомен за безпородното кученце Реджи, което измършавя и лежеше замаяно в кашона в бедната им квартира. Трепереше от треска и повръщаше, а Карас го завиваше с кърпи и го караше да пие топло мляко. После дойде съседът, огледа Реджи, поклати глава и каза: „Това е кучешка чума. Трябва веднага да се инжектира.“ А после един ден се прибираха от училище… по улицата… в колона по двама… на ъгъла чакаше майка му… изненадващо тъжна… пъхна в ръката му лъскава монета от половин долар… той примря от щастие… толкова много пари!… а след това нейният глас, нежен и тих: „Реджи умря…“
Той погледна димящата черна горчилка в чашата и усети ръцете си празни — нито утеха, нито изцеление.
— … благочестиво копеле!
Демонът продължаваше да беснее.
Трябва веднага да се инжектира.
Карас веднага се качи горе и притисна Ригън върху леглото, докато Шарън й биеше инжекция либриум, с която дозата стигна до петстотин милиграма. Шарън изтри убоденото място със спирт и се приготви да сложи лепенка, а Карас гледаше Ригън озадачено, защото трескавите й ругатни не бяха насочени към никого в стаята и сякаш имаха друга цел — невидима… или далечна.
Карас прогони мисълта.
— След малко се връщам — каза той на Шарън.
Разтревожен за Крис, той слезе в кухнята, където пак я завари да седи сама. Наливаше в кафето си бренди.
— Сигурен ли сте, че не искате и вие, отче? — попита тя.
Той поклати глава, седна и уморено отпусна лице върху лактите си; чу порцелановия звън на лъжичка в чашата.
— Разговаряхте ли с баща й?
— Да, той се обади — каза Крис. — Искаше да говори с Ригс.
— И какво му казахте?
— Че е на рожден ден.
Тишина. Звънтенето престана. Карас вдигна глава и видя, че Крис се е загледала към тавана. Едва сега и той осъзна: пороят от ругатни бе замлъкнал.
— Либриумът е подействал — въздъхна с облекчение той.
Звън откъм вратата. Карас се озърна натам, после към Крис и видя в очите й тревожно очакване. Киндерман?
Секундите отминаваха. Те седяха и чакаха. Никой не отваряше, Уили почиваше в стаята си, Шарън и Карл бяха горе. Крис внезапно стана и мина във всекидневната, където коленичи на дивана, дръпна завесата и надникна през прозореца да види кой е. Не, не беше Киндерман. Слава Богу! Беше висок старец с вехт черен шлифер и черна филцова шапка. Привел глава, той чакаше търпеливо в дъжда и стискаше протрита черна чанта. За момент в закопчалката трепна сребристо отражение от уличната лампа. Кой е този човек, за Бога?
Звънецът пак се обади.
Озадачена, Крис слезе от дивана и тръгна към вестибюла. Открехна вратата и се вгледа в сумрака с присвити очи. Отвън нахлуха ситни капчици дъжд.
— Здравейте, с какво мога да ви услужа?
— Госпожа Макнийл? — долетя глас от сенките, любезен и изтънчен, но същевременно богат като жътва.
Докато непознатият посягаше да свали шапката си, Крис кимна и изведнъж видя две очи, които я зашеметиха. В тях грееше ум, благо разбиране и състрадание; тяхната безметежност нахлу в нея като води на топла целебна река, чийто извор бе в него, но и нейде отвъд; чийто поток бе плавен, но в същото време буен и безконечен.