— Аз съм отец Ланкъстър Мерин — каза той.
За момент Крис се вгледа замаяно в костеливото аскетично лице с гладко избръснати бузи, после бързо отвори вратата.
— О, Боже мой, заповядайте, моля! Влизайте! Божичко, аз… Къде ми беше умът…
Той влезе и тя затвори вратата.
— Чаках ви едва утре — оправда се Крис.
— Да, знам.
Крис се обърна отново да го погледне и видя, че отец Мерин е привел глава настрани и гледа нагоре, като че се вслушваше в нещо… не, като че усещаше, помисли си тя — някакво невидимо присъствие, някаква далечна, отдавна позната тръпка. Крис го гледаше с удивление. Кожата му изглеждаше загрубяла от далечни слънца нейде отвъд нейното време и място.
Какво прави той?
— Да ви взема ли чантата, отче?
— Не, благодаря — тихо каза той. — Тя е станала като част от ръката ми — много стара… много препатила. — В очите му трепна топла, уморена усмивка. — Свикнал съм с тежестта. Отец Карас тук ли е?
— Да, тук е. В кухнята. Вечеряли ли сте, отче?
Вместо отговор Мерин вдигна очи нагоре, където скръцна врата.
— Да, хапнах във влака.
— Не искате ли все пак да ви предложа нещо?
Мълчание. Горе вратата се затвори. Топлият поглед на Мерин се върна към Крис.
— Не, благодаря ви. Много сте любезна.
Крис се изчерви.
— Толкова неприятен дъжд — промърмори тя. — Ако знаех, че идвате, щях да ви посрещна на гарата.
— Няма значение.
— Дълго ли чакахте за такси?
— Само няколко минути.
— Дайте да ви взема багажа, отче — раздаде се гласът на Карл.
Той беше слязъл незабелязано от горния етаж. Пое чантата от ръцете на свещеника и я понесе по коридора.
— Приготвили сме ви легло в кабинета, отче — каза Крис с леко притеснение. — Там е много уютно, а и сигурно ще искате да се уедините. Ще ви покажа къде е. — Тя пристъпи напред и спря. — Или първо искате да се видите с отец Карас?
— Най-напред бих искал да видя дъщеря ви.
Тя се изненада.
— Точно сега ли, отче?
Мерин отново погледна нагоре с онова странно изражение на далечно очакване.
— Да, сега — каза той. — Мисля, че точно сега.
— Тя сигурно спи.
— Не мисля.
— Ами ако…
И изведнъж Крис изтръпна, защото отгоре долетя гласът на демона. Тътнещ и все пак приглушен като вой на погребан жив, той изрева:
— Мерриииииииииинннн!
Сетне мощен удар като от тежък чук разтърси стените на спалнята.
— Всемогъщи Боже! — ахна Крис и вдигна пребледняла ръка към гърдите си.
Вцепенена от ужас, тя погледна Мерин. Свещеникът не помръдна. Продължаваше да се вглежда нагоре, напрегнат и все пак безметежен, а в очите му нямаше и следа от изненада. Нещо повече, каза си, Крис, той сякаш познаваше този глас.
Нов удар разтърси стените.
— Мерриииииииииинннн!
Йезуитът бавно тръгна напред, без да обръща внимание на Крис, която бе зяпнала от изумление; без да забелязва Карл, който изскочи потресен от кабинета; без да вижда как смаяният Карас застава на прага на кухнята. Кошмарните удари и крясъци не спираха. Мерин спокойно тръгна нагоре по стълбището, плъзгайки тънката си алабастрова ръка по парапета. Карас пристъпи зад Крис и двамата видяха как Мерин влезе в спалнята на Ригън и затвори вратата. За няколко секунди настана тишина. После изведнъж демонът се разкиска зловещо, Мерин бързо излезе от стаята, затвори вратата и закрачи по коридора. Вратата на спалнята се открехна, Шарън подаде глава и любопитно се загледа след него.
Мерин пъргаво слезе по стълбището и протегна ръка на Карас.
— Отче Карас!
— Здравейте, отче.
Мерин хвана ръката му с две ръце; стисна я здраво и огледа загрижено лицето на младия свещеник, а горе дивият смях се преля в порой от неописуеми цинизми, насочени срещу Мерин.
— Изглеждаш много зле — каза Мерин. — Уморен ли си?
— Не.
— Добре. Имаш ли шлифер?
— Не го нося.
— Тогава вземи моя — каза побелелият йезуит и разкопча влажната дреха. — Ще те помоля да отидеш до общежитието, Деймиън, и да ми донесеш расо, два стихара10, малко светена вода и два екземпляра на „Римски ритуали“, пълното издание. — Той подаде шлифера на озадачения Карас. — Мисля, че трябва да започнем.
Карас се намръщи.
— Искаш да кажеш сега? Незабавно?
— Да, така мисля.
— Не искаш ли първо да чуеш историята на случая, отче?
— Защо?
Карас осъзна, че няма отговор и погледна настрани от тия силни, безметежни очи.