Вълнообразните била отразяваха върховете и падините на вътрешния ми живот. В този момент се почувствах изгубен в една долина, изпълнена със сенки и съмнения. Животът ми бе влязъл в един монотонен ритъм. Затова тази сутрин вървях към хълмовете с желанието да преживея искрено вълнение, прозрение и промяна. Скоро открих колко вярна е поговорката „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да ти се случи.“
Същата сутрин от океана дойдоха ниски облаци, които легнаха над пустошта, и така аз се озовах в една котловина сред ридовете, забулена от толкова гъста мъгла, че не виждах по-далече от няколко крачки. Въздухът бе студен и неподвижен и скоро изгубих всякакво чувство за посока. Чувах шума на планински поток и се стремях той да бъде през цялото време зад гърба ми, смятайки че по този начин ще успея да се измъкна от тази мъглива долина.
Скоро се озовах на плато, сгушено под няколко древни дъба, точно над една стръмна пропаст. Без да искам, бях стигнал до платото, следвайки единствения възможен ъгъл — тясна пътечка между стени от големи скални блокове. Когато се покачих на един от огромните камъни, мъглата се разсея и пред погледа ми се откри една малка къщурка недалеч от мен. Приближих се и почуках леко на вратата.
За моя изненада от другата страна отекна звънлив глас с неочаквана топлота, сякаш бях отдавна чакан гост:
— Влез, Страннико, влез!
И така аз се отклоних от утъпканата пътека на моя живот, отворих вратата и видях пред мен жената мъдрец, която седеше тихо и ми се усмихваше. Без да знам защо, усетих кожата на ръцете ми да настръхва.
Тя седеше с котешка грациозност, едновременно изправена и отпусната върху възглавница от листа на пръстения под. Облечена беше в зелена туника. „Може би си въобразява, че е в Шеруудската гора“, помислих си аз.
Очите й привлякоха вниманието ми. Те имаха формата на бадеми и цвета на лешник. Огряваха ги няколко лъча светлина, които проникваха през пукнатина в стената. Очи, подобни на скъпоценни камъни, мургаво лице, къса кестенява коса, която не подсказваше нищо за нейната възраст, раса и произход. Тя сякаш беше обкръжена от някакво ярко енергийно поле, което вероятно беше трик на светлината.
Започнах да се чувствам някак странно дезориентиран. Загубих представа за времето и пространството. Къде се бях озовал? В някаква вековна тропическа гора, склон от времето на Шекспирова Англия, сред чукарите на Шотландия или в планинския дом на безсмъртни същества някъде в Китай?
— Много време мина, откакто за последно имах гостенин — рече тя. — Радвам се, че се отби, защото имам много за казване. Ти можеш да ми помогнеш при изпълнението на една важна мисия.
Дали пък не се беше загубила? Може би има нужда от водач? Озадачен, но и заинтригуван, аз само казах:
— Звучи интересно.
— Смятам, че тепърва ще откриеш колко е интересно — отвърна тя. — Но преди това се нуждаеш от известно обучение. Трябва да те подготвя.
— Да ме подготвиш? Ъ-ъ… ако това ще отнеме повече от няколко часа, не съм сигурен, че имам толкова време.
— Имаш и повече, и по-малко време, отколкото си мислиш — каза тя. Отговорът й ме учуди. Намирайки за я особена, но и безобидна, аз реших да видя докъде ще доведе всичко това. Жената ми даде знак да седна. — Чувствай се като у дома си, Страннико. Зная защо си дошъл и колко дълъг път си изминал.
Тъкмо се канех да й кажа, че домът ми е само на един час път оттук, но тогава се досетих, че тя не говореше за сутрешната ми разходка, а за дългия и лъкатушен път на моя живот.
Изведнъж в ума ни нахлуха безброй образи и впечатления от различни времена и култури. Имах странното усещане, че по някакъв начин всички те са свързани с нея. След това дойдоха и съмненията. Тя сигурно е просто жена, която живее в уединение, а на мен просто ми се привиждат приключения там, където няма такива.
— Коя си ти? — попитах аз.
— Отражение в тихо езеро — отговори тя. — Лъч от лунната светлина в тъмна нощ, млада като утринната роса и стара като Земята. Всички неща са в мен и аз съм във всички неща. Не мога да ти кажа друго, Страннико, защото животът ми е толкова загадъчен, колкото и твоят. Единствената разлика между нас е, че аз живея в прегръдката на Духа, за чието съществуване ти едва сега се пробуждаш.
В началото останах онемял и най-накрая успях да кажа:
— Как да те наричам? Имаш ли си име?
— Име? — Тя ме погледна искрено изненадана. — Имала съм толкова много имена, че почти не си ги спомням.
— Как се наричаш сама себе си тогава?
— Едва ли се е случвало някога да се наричам някак — отвърна жената с усмивка. С това, изглежда, въпросът трябваше да се счита за приключен.