— Някога много отдавна във феодална Япония аз бях млад самурай и търсех съвършенството в боравенето с меча. Тренирах по много часове на ден, упражнявах различни удари, блокове и изплъзване. Намерих майстор, който прие да ме учи, но отказваше да говори за техниката ми и настояваше, че тя е от второстепенно значение. Вместо това подчертаваше важността на това да не мисля за победата, безопасността си и изхода от боя. Казваше ми, че само войн, който е в състояние да се отрече от по-низшата си личност — с нейните страхове, желания и привързаности — може да остане спокоен, отпуснат и съсредоточен. В един двубой, да приемеш смъртта значи да оцелееш. Вкопчването в живота вещае загубата му. Разбираш ли? Този закон има пряко отношение към живота и смъртта. Към колкото по-малко неща си привързан, толкова по-голяма е свободата ти.
Предугаждайки следващия ми въпрос, жената маг каза:
— Отказът от пристрастията не означава да се отречеш от дома си и от земните блага. Тук говорим за едно вътрешно действие и готовност да приемем онова, което се случва.
— Кога точно този закон намира приложение във всекидневния живот?
Жената мъдрец се засмя.
— А кога не намира приложение? Вземи всяко обстоятелство, което обикновено отхвърляш, отбягваш или срещу което се съпротивляваш; после го приеми изцяло, виж ценното в него и го използвай по най-добрия начин. Предай се на висшите си импулси, докато се бориш за положителна промяна в своя свят. Постъпвай като котката и недей да пилееш енергията си, като се съпротивляваш или измъчваш за неща, които не можеш да контролираш.
Спряхме се, за да се порадваме на възвишенията на хълмовете. Жената маг седна на тревата и аз последвах примера й. След това тя продължи тихо и почти благоговейно:
— Признавам колко е трудно да приемеш живота такъв, какъвто изглежда — с толкова много несправедливости, страдания и алчност по света. С времето обаче ще се научиш да виждаш всеки и всичко като аспекти на Духа. Ще вярваш, че въпреки трудностите ни, всичко във Вселената се случва така, както трябва. Приемането е акт на смирение; чрез него ние признаваме, че животът е мистерия, чиято дълбочина умът не може да обхване. Както беше писал Исаак Башевис Сингер, „Животът е Божият роман; нека Бог си го пише“.
— Това мога да ти обещая, Страннико — заключи тя. — Законът на Приемането ще ти покаже пътя към естественото състояние на благодат, в което вярата ти ще се разцъфти и с нейна помощ ще откриеш първичното си единство с всички останали същества — ще се сдобиеш с толкова дълбоко съзнание, че личната ти еволюция ще се ускори и ще бъдеш изстрелян към пътя на истинския човешки потенциал, към една духовна реалност, съществувала дълго преди появата на материалния свят.
Законът на единството
Да си спомним, че всички сме свързани в едно цяло
О, нека не бъдем откъснати, дори и с най-малка преграда да не бъдем отлъчени от закона на звездите. Духът — какво е той, ако не едно силно небе, осеяно с птици, дълбоко небе с ветровете на завръщането ни у дума.
Откъм брега заприиждаха облаци, преваля за кратко и на североизток се появи дъга. Когато спряхме да се порадваме на живописната гледка, жената мъдрец заговори за последния закон, който щеше да сподели с мен, преди да се разделим.
— Законът на Единството — поде тя — е едно особено предизвикателство и за двама ни, защото трансцеденталната му природа го прави разбираем единствено при постигането на едно висше състояние на съзнанието. Затова в началото мога да докосна само ума ти. Но думите ми са семена. Когато покълнат и достигнат до сърцето ти, този закон може да промени живота ти завинаги. Законът на Единството предизвиква Великото Осъзнаване, че ние не сме откъснати един от друг, както изглежда, а всъщност сме Едно Същество, Едно Съзнание.
— Не искам да звуча непочтително — казах аз, — но какво от това? Искам да кажа, какво общо има този закон с ежедневието ни?
— Ще разбереш това съвсем скоро — отвърна тя. — Законът на Единството не може да бъде осмислен лесно от малкото ни его, защото не съвпада с гледната точка на нашето ежедневие. Затова нека най-напред приемем, че на равнището на обичайната ни реалност ние действително имаме отделни тела, умове и емоции. Ако на мен ми хрумне мисъл, тя не се появява задължително и в твоята глава по същото време. Ако изпитвам някакво чувство, при теб може да го няма в този момент. Ако аз нараня пищяла си, ти не чувстваш болката.