Та Люк Съмърс беше един от неговите управители. Веднъж във фермата на краля пристигнаха няколко от ония източни люде — от Ню Йорк, от Канзас Сити или оттам някъде. Люк получи нареждане да си вземе няколко човека и да язди заедно с новодошлите из района. Задължението му беше да внимава гърмящите змии да предупреждават честно и почтено, когато решат да се покажат, както и да гони от пътя им елените и сърните. Сред гостите беше и едно чернооко момиче с обувки втори номер8. Това е всичко, което ми направи впечатление в нея. Но Люк трябва да е видял повече, защото се ожени за нея един ден преди групата да поеме обратно, а после стигна до Канада Верде9 и там си направи собствено ранчо. Съвсем съзнателно прескачам сантименталностите, защото нито съм видял, нито съм искал да видя каквото и да било от тоя порядък. Люк ме взе със себе си, защото бяхме стари приятели и аз се оправях с добитъка както той искаше.
Прескачам голяма част от онова, което последва, защото нито съм искал, нито съм видял нещо от него — но три години по-късно на бял свят вече бе дошло малко момченце, което щапукаше и бърбореше из коридорите и етажите на къщата му. Аз не харесвах деца, но те двамата явно бяха на друго мнение. И отново прескачам голяма част от онова, което последва, за да стигна до деня, в който на автомобили и коли в ранчото пристигат няколко приятели на госпожа Съмърс от Изток — уж някакви нейни сестри и двама-трима мъже. Единият изглеждаше като чичо, другият не приличаше на нищо, а третият се беше издокарал с едни засукани панталони и говореше превзето. Никога не съм харесвал хора, които говорят превзето.
Отново прескачам онова, което последва, до един следобед, когато яздех към ранчото да получа разпореждания за черда говеда, които трябваше да бъдат превозени. И изведнъж чух нещо като изстрел от детска пушка. Изчаках при оградата за връзване на коне, щото не исках да се меся в лични работи. След малко излиза Люк и нарежда нещо на своите работници мексиканци, те отиват и почват да впрягат разни возила. Много скоро излиза сестрата и двама от мъжете. Само че тия двамата носят третия със засуканите панталони, който говореше превзето, и го слагат по очи в една от колите.
После си поемат по пътя, макар че сигурно всички са ги видели.
— Бъд — вика ми Люк, — искам да се стегнеш малко и да дойдеш с мен до Сан Антонио.
— Чакай да си сложа мексиканските шпори — отвръщам, — и ще те придружа. Една от тъй наречените сестри изглежда бе останала в ранчото с госпожа Съмърс и детето. Яздим ние до Енсинал, хващаме Международния и пристигаме в Сан Антонио сутринта. След закуска Люк ме води направо в една адвокатска кантора. Говорят известно време в някаква стая и после излизат.
— О, няма да има неприятности, господин Съмърс — казва адвокатът. — Още днес ще запозная съдия Симънс с фактите и въпросът ще бъде поставен за решаване при първа възможност. Законност и ред управляват нашия щат, навременни и сигурни като всичко в тази страна.
— Ще изчакам решението, ако няма да отнеме повече от половин час — казва Люк.
— Ц… ц… — възразява адвокатът. — Законът трябва да следва своя ход. — Елате вдругиден в девет и половина.
Когато отиваме с Люк в уречения час, адвокатът му подава сгънат документ. А Люк му пише чек. Отвън на тротоара Люк ми подава документа, мушва в него пръст колкото резе на кухненска врата и вика:
— Решение за окончателен развод и попечителство над детето.
— Като прескачам голяма част от случилото се, за което не знам нищо — викам аз, — това ми прилича на раздяла. Не можеше ли адвокатът да направи нещо в твоя полза?
— Бъд — казва ми той огорчен, — това дете е единственото нещо, което осмисля живота ми; тя може да си отиде, но момчето е мое! Само си помисли — аз получих правото за попечителство над детето!
— Добре — викам, — щом такова е решението на закона, нека го съблюдаваме. Но мисля — казвам му, — че в нашия случай съдия Симънс можеше да приложи назидателна снизходителност или какъвто там е правният термин.
Разбираш ли, аз далеч не бях съблазнен от желанието в ранчото да се въртят мъници, освен от ония, дето се угояват и се продават като живо тегло, като пораснат. Но Люк бе заслепен от този вид родителска глупост, която аз никога не съм бил способен да разбера. По целия обратен път от гарата до ранчото, докато яздехме, той все вадеше това решение от джоба си, забучваше пръст в края и ми изчиташе квинтесенцията му. — По-пе-чи-тел-ство над детето, Бъд — викаше ми. — Не забравяй — по-пе-чи-тел-ство над детето.