Люк все повече се вбесяваше. Проведе разследване и намери на гарата картичка, която явно някой от ония беше изпуснал. На нея беше изписан адресът на някакъв си hombre на име Скъдър от Ню Йорк Сити.
— Бъд — вика ми Люк, — тръгвам след тая пасмина. Отивам там и ще намеря онзи мъж или момък, какъвто казваш, че бил, и ще го докарам тук. Аз съм шериф на окръг Мохада и докато мога да държа оръжие, ще поддържам законност и ред на територията му. Искам и ти да дойдеш с мен. Никой янки от Изток не може да простреля един почитан и известен гражданин на Билдад, особено с 32-калибров револвер, и да избегне закона. Педро Джонсън — казва Люк, — е един от най-изтъкнатите граждани и бизнесмени на града ни. Ще назнача Сам Бел за действащ шериф с право да праща в затвора, докато ме няма, а ние с теб утре вечер ще вземем влака в 6:45 в северна посока и ще поемем по тази следа.
— Ще те придружа — казвам. — Не съм го виждал тоя Ню Йорк, а пък ми се иска. Само че, Люк, не трябва ли да вземем от нашия щат документ за правомощия за раздаване на правосъдие, за задържане или нещо такова, след като отиваме толкова далеч да търсим богаташи и нарушители?
— Имах ли пълномощно, когато отидох в низината Бразос и докарах обратно Бил Граймс и още двама, че бяха за държали Международния? Двамата с теб разполагахме ли с разрешително за претърсване или oposse comitattes14, когато арестувахме онези шестимата мексиканци — крадци на добитък в Идалго? Моето задължение е да поддържам ред и законност в окръг Мохада.
— А пък моето като заместник — рекох аз, — е да се грижа това да се върши в съответствие със закона. Между нас двамата нещата трябва да са ясни и точни.
И тъй, на другия ден Люк сложи в една раница одеяло, няколко яки, един пътеводител и ние двамата с него поехме, да ни питаш защо, към Ню Йорк. Беше ужасно дълго пътуване. Седалките във вагона бяха твърде къси и за хора над метър и осемдесет като нас, беше изключено да спят удобно. Кондукторът пък трябваше да ни спира да не слезем във всеки град, където имаше сгради на по пет етажа. Накрая все пак се добрахме. И май веднага разбрахме, че съм бил прав.
— Люк — викам му, — като заместник-шериф и от гледна точка на законността, имам чувството, че това място не попада в юрисдикцията на окръг Мохада, щата Тексас.
— От гледна точка на реда — казва той, — извършените грехове са наказуеми пред съответните власти от Билдад до Ерусалим.
— Амин — добавям аз. — Но я по-добре да обръщаме коне те и да си тръгваме. Хич не ми се нрави тук.
— Помисли за Педро Джонсън — казва Люк, — мой и твой приятел, прострелян на прага на собствения си дом и от чия ръка — на един от тези позлатени аболиционисти15!
— Беше на товарната гара — пояснявам аз. — Но законът няма да се спре пред подобна дреболия.
Отсядаме ние в един голям хотел на Бродуей. На другата сутрин се спускам надолу по някаква стълба близо две мили и стигам чак до дъното да търся Люк. Безнадеждна история. Цялата тази работа изглеждаше като деня на Сан Хасинто в Сан Антонио — хиляди хора се щурат наоколо из нещо като закрит площад с мраморни алеи и дървета, които си растат направо от тях. Явно шансът ми да намеря Люк бе не повече отколкото ако се търсехме из огромната крушова равнина под Олд форт Юъл. Но скоро се сблъскахме на ъгъла на една от ония мраморни алеи.
— Няма смисъл, Бъд — казва ми той. — Не мога да намеря къде да се нахраня. Търся някакъв знак за ресторант, мъча се да подуша миризмата на бекон из целия район, но напразно. Е, свикнал съм да ходя гладен, когато се налага. Се га излизам, вземам едно такси и му казвам да ме закара на онзи адрес от картичката на Скъдър, Ти стой чук и се опитай да намериш някаква манджа. Съмнявам се, че ще успееш, но все пак. Ще ми се да бяхме си донесли малко каша, бекон и боб. Ще се върна, щом се видя с тоя Скъдър, ако следата не е заличена.
И тръгвам аз да търся нещо за закуска. Заради честта на стария окръг Мохада не исках да изглеждам недодялан пред тия аболиционисти, тъй че всеки път, когато завивах зад някой ъгъл из тия мраморни коридори, отивах до първия щанд или гише, което видех, и се оглеждах за храна. Не забележех ли онова, което търсех, си исках нещо друго. След половин час в джобовете ми вече се намираха дузина пури, пет списания с разкази и седем-осем разписания на влаковете. Само че нито веднъж не усетих мирис на бекон или кафе, който да ме отведе във вярната посока.
Веднъж една дама, която седеше на малка маса и играеше на някаква игра, подобна на кегли, ми каза да вляза в кабинката, която тя назова с номер 3. Вмъкнах се аз вътре, затворих вратата и проклетото нещо светна само. Седнах на столчето пред един рафт и зачаках. Мисля си: „Това е самостоятелна трапезария за един човек. Само дето не се мярка никакъв сервитьор.“ Когато хубавичко се облях в пот, реших да изляза.
14
Подкрепление от група граждани, свикани от шерифа за потушаване на размирици, за издирване на престъпник или изчезнало дете, (лат.). — бел.пр.