— Бъд Оукли — отвръщам. — Заместник-шериф на окръг Мохада, щата Тексас. Аз представлявам — пояснявам — закона. А Люк Съмърс — продължавам — представлява реда. И ако вие, Ваше Благородие, ми отделите десет минути за личен разговор, ще ви обясня всичко и ще ви покажа исканите от съда официални документи за задържане на престъпника, които нося в джоба си.
Съдията се подсмихва под мустак и казва, че ще разговаря с мен в личния си кабинет. Вътре аз му обяснявам всичко както мога на моя си език и когато излизаме навън, той обявява съдебното решение, че младежът се предава в ръцете на тексаските власти, след което извиква следващото дело.
Няма да се спирам на онова, което се случи по обратния път, а ще ти разкажа как приключи историята, след като се върнахме в Билдад.
Въвеждаме ние затворника в кантората на шерифа и аз се обръщам към Люк:
— Нали помниш онова… твоето хлапе… двегодишното момченце, което ти откраднаха и отведоха далеч, когато дойде раздялата?
Люк става като буреносен облак. Не бе позволявал никому да говори за тоя случай, а и сам не го бе споменал нито веднъж.
— Виж белезите — казвам му. — Помниш ли, докато щапукаше на верандата как падна върху чифт мексикански шпори и си направи четири малки дупчици точно над дясното око? Погледни затворника — продължавам, — виж носа му, формата на главата и… Ах ти, стари глупако, не познаваш ли собствения си син? Аз го познах още там, на гарата, когато надупчи господин Джонсън.
Люк се приближава до мен и целият се тресе. До този момент никога не го бях виждал да губи самообладание.
— Бъд — вика ми, — не съм преставал да мисля за това момче, ни деня, ни нощя, откакто го отведоха от мен. Само че не го показвам. Дали сега ще можем да го задържим? Да го накараме да остане? Ще направя от него най-добрия мъж, слагал крак на стреме. Чакай малко — казва той извън себе си от вълнение. — Имам тук нещо в бюрото… Мисля, че все още е валидно… Гледал съм го хиляди пъти… „По-пе-чи-тел-ство над детето“ — изрича натъртено Люк. — „По-пе-чи-тел-ство над детето.“ Можем да го за държим по този параграф, нали? Чакай да видя дали ще намеря решението. И почва да рие из бюрото си като обезумял бик.
— Задръж — викам му. — Ти представляваш Реда, а аз Закона. Няма защо да търсиш този документ, Люк. Той вече не представлява решение, а само иск. Заведен е на архив в магистратския съд в Ню Йорк. Аз го взех със себе си, когато отидохме там, защото съм помощник-шериф и знам закона.
— Върна се при мен — промълви Люк. — Отново си е мой. Никога не съм мислил, че…
— Чакай малко — прекъсвам го аз. — Ние трябва да браним законността и реда. Длъжни сме да ги съблюдаваме в окръг Мохада според клетвата, която сме положили, и по съвест. Хлапакът простреля Педро Джонсън, един от нашите най-видни и…
— О, по дяволите! — възкликва Люк. — Това нищо не значи. Оня приятел и без друго си беше наполовина мексиканец.