Година преди да напусна полицията тя беше повишена и преместена в центъра на града. Имаше неприятности с новия си партньор и с други ченгета от отдел „Обири и убийства“ и ми бе доверила това. Навремето й бях нещо като наставник. Но взаимоотношенията ни приключиха, когато предпочетох да напусна, вместо да приема ново назначение и отново да бъдем партньори в отдел „Обири и убийства“. Знаех, че това я обиди. Организирането на празненството беше мил жест, но и сбогуване.
— Нищо не стана.
— Какво? Какви ги говориш?
Бях искрено изненадан. Райдър беше най-способният и инициативен партньор, с когото бях работил. Беше родена за тази работа. Полицията се нуждаеше от повече хора като нея. Бях сигурен, че Кизмин ще съумее да се приспособи към този отдел и да върши добра работа.
— Преместих се в началото на лятото. Сега съм в канцеларията на шефа в главното управление на полицията в Паркър Сентър.
— Шегуваш се!
Бях стъписан. Тя очевидно бе предпочела да прави кариера в полицията. Ако не работеше за шефа като адютант или върху специални проекти, значи се гласеше за командната администрация. Разбира се, в това нямаше нищо лошо. Кизмин беше много амбициозна. Но разкриването на убийства не е кариера, а призвание. Винаги бях мислил, че тя знае и приема това. Обаче явно се бе поддала на изкушението.
— Не знам какво да кажа, Кизмин. Бих искал…
— Какво? Да говоря с теб за това ли? Ти напусна, Хари. Не си ли спомняш? Какво щеше да ми кажеш? Да продължавам да се бъхтя в отдел „Обири и убийства“, когато ти се измъкна?
— С мен беше различно, Кизмин. Бях предизвикал твърде голяма съпротива. Носех твърде много отговорности. А ти беше звездата.
— Е, звездите изгарят. В низините нещата са твърде дребнави и има политика. Смених посоката. Неотдавна взех изпита за лейтенант. Пък и шефът е световен човек. Държи да прави хубави неща и аз искам да съм до него. Странно, но по върховете няма толкова много политика. Човек би помислил, че е обратното.
Говореше така, сякаш опитваше да убеди себе си, а не мен. Обзе ме чувство за вина и само кимнах. Ако бях останал и бях приел назначението в отдел „Обири и убийства“, и Райдър нямаше да напусне. Отидох във всекидневната и се отпуснах на канапето. Тя ме последва, но не седна.
Протегнах ръка да намаля музиката, но малко. Харесвах песента. Вторачих се през плъзгащите се врати в планините отвъд Вали. Беше по-мъгливо, отколкото през повечето дни. Но мрачното време изглеждаше подходящо, особено когато Пепър засвири с кларинета си „Сянката на усмивката ти“. Изпълненият с тъга копнеж привлече вниманието дори на Райдър. Тя стоеше, без да говори, и слушаше.
Бях взел дисковете от един приятел, Куентин Маккинзи, стар джазмен, който познаваше Пепър и преди много десетилетия бе свирил с него в „Шели Ман“, „Донте“ и в някои други отдавна изчезнали холивудски джаз клубове, възникнали под влияние на звуците на Западното крайбрежие. Маккинзи ми бе казал да слушам и да разуча дисковете — някои от последните записи на Пепър. След години, прекарани в затвори заради пристрастяванията си, музикантът бе наваксал за пропуснатото и отново беше безмилостен. Не спря, докато сърцето му не спря да бие. В това също като в музиката, на която приятелят ми се възхищаваше, имаше някаква почтеност. Той ми даде дисковете и ми каза никога да не спирам да наваксвам изгубеното време.
Песента свърши и Кизмин се обърна към мен.
— Кой беше този?
— Арт Пепър и Лий Кониц.
— Бели ли са?
Кимнах.
— По дяволите. Много са добри.
Пак кимнах.
— Е, какво има под покривката, Хари?
Свих рамене.
— След като идваш за пръв път от осем месеца, сигурно знаеш.
Тя кимна.
— Да, знам.
— Нека да отгатна. Александър Тейлър е гъст с шефа или с кмета, или и с двамата, и иска да се откажа.
Райдър отново кимна. Бях отгатнал правилно.
— Шефът знае, че някога сме били близки, затова… — Тя заекна, докато произнасяше „някога“. — Все едно. Изпрати ме да ти кажа, че си се насочил в погрешна посока.
Седна на стола срещу канапето и се вторачи навън, макар да бях убеден, че не я интересува какво има там. Просто не искаше да ме погледне.
— Затова ли се отказа от разследванията? Да изпълняваш поръчки на шефа?
— Тя ме погледна изпитателно и видях обидата в очите й. Но не съжалих за думите си. И аз бях ядосан като нея.
— Лесно ти е да го кажеш, Хари. Вече си закален в битките.
— Битките никога не свършват, Кизмин.
Едва не се усмихнах на съвпадението с песента, която звучеше в момента — „Високо напрежение“. Пепър пак акомпанираше на Кониц и щеше да умре половин година след записването на тази песен. Съвпадението беше в това, че когато бях новак в полицията, старите детективи описваха като „високо напрежение“ случаите, които предизвикваха необичайния интерес на шефовете или криеха други, невидими политически или бюрократични опасности. Когато случаят беше „високо напрежение“, трябваше да внимаваш, защото си нагазил в мътни води. Трябваше да се пазиш, тъй като нямаше кой друг да ти помогне.