Левали не ме видя и седна с гръб към мен в едно сепаре достатъчно далеч, за да не чувам разговора им. Излязох през задната врата, без да довърша второто мартини. Платих на служителя на паркинга и се качих в колата си, „Мерцедес Бенц МЬ 55“. Бях я купил от човек, който щеше да се мести във Флорида. Мерцедесът беше единственото екстравагантно нещо, което си позволих, след като напуснах полицията. Платих петдесет и пет хиляди долара. Колата беше спортна и бърза. Но всъщност не я купих заради това. Нито заради Малкото изминати километри. Взех я, защото беше черна и е сливаше с другите превозни средства. Всяка пета кола в Лос Анджелис беше мерцедес, или поне така ми се струвате. А всяка пета от тях — черен М-клас 8ИУ. Може би съм Знаел, че ще ми трябва. Осем месеца преди да се нуждая от Него, си купих автомобил, който щеше да ми служи добре в ролята ми на частен детектив. Колата беше бърза и удобна и имаше тъмни стъкла.
Мерцедесът изискваше време да свикнеш с него — в рутинните операции и в поддръжката. Вече два пъти ми се бе свършвал бензинът насред пътя. Това беше едно от дребните неща, които съпътстваха предаването на значката. Няколко години преди да напусна полицията бях детектив с контролиращи функции и имах служебна кола на постоянно разположение — форд „Краун Виктория“, модифициран полицейски модел за преследване, същински танк с винилови седалки, свръхмощен двигател и разширен резервоар. Не се налагаше да наливам бензин. За това се грижеха момчетата от служебния гараж. Но сега бях цивилен гражданин и трябваше да следя стрелката на уреда за измерване на нивото на бензина в резервоара. Инак дълго щях да стоя в резервното платно.
Взех клетъчния си телефон и го включих. Не го използвах често, но винаги го носех. Не знам, може би мислех, че някой от отдела ще се обади и ще ми поиска съвет за разследване, по което работи. Цели четири месеца го държах зареден и включен всеки ден. Но никой не ме потърси. След като бензинът ми свърши за втори път, включих телефона да се зарежда в таблото и го оставих там до следващия път, когато щях да се нуждая от помощ по пътя.
В момента обаче ми трябваше друг вид помощ. Обадих се на „Справки“ и поисках номера на Федералното бюро за разследване в Лос Анджелис. Свързах се с тях и помолих да разговарям с агента, отговарящ за банковите обири. Реших, че агентката, която се бе обадила на Дорси, вероятно работи в този отдел.
Обаждането ми бе прехвърлено и някой каза:
— Нунес слуша.
— Агент Нунес? — попитах.
— Да. С какво мога да ви бъда полезен?
Знаех, че разговорът с агент на ФБР няма да е същият като разговора със секретарката на филмов магнат. С Нунес трябваше да бъда колкото е възможно по-откровен и изчерпателен.
— Казвам се Хари Бош. Наскоро напуснах полицията в Лос Анджелис след трийсет години…
— Браво на вас — прекъсна ме той. — С какво мога да ви помогна?
— Точно това се опитвам да ви обясня. Преди четири години работех по случай на убийство, свързан с голям обир на пари в брой.
— Какъв случай?
— Вероятно няма да го помните, но става дума за смъртта на Анджела Бентън. Убийството стана преди обира, който бе извършен на снимачна площадка в Холивуд. Вдигна се голям шум. Бяха откраднати два милиона долара. Серийните номера на осемстотин от стодоларовите банкноти са били записани.
— Спомням си. Но ние не работехме по този случай. Нямахме нищо общо…
— Знам. Вече ви казах, че аз работех по този случай.
— Тогава продължете. С какво мога да ви бъда полезен?
— Няколко месеца след обира агентка от вашия отдел се е свързала с полицията и е докладвала за аномалия в записаните номера. Получила списък със серийните номера на банкнотите, разпространен от нас.
— Аномалия? Какво имате предвид?
— Аномалията е отклонение, нещо, което не…
— Знам какво означава думата. За каква аномалия говорите?
— Извинявайте. Агентката се обадила и казала, че в единия номер има печатна грешка или са били объркани два номера, нещо такова. Но аз ви се обаждам за друго. Агентката казала, че има компютърна програма, която сравнява се-РИЙНИ номера от подобни случаи. Тя я била разработила. Това говори ли ви нещо? Не случаят, а агентката?
— Защо питате?
— Защото не знам името й. Така и не го разбрах, тъй като е разговаряла с друг следовател. Но бих искал да говоря с нея, ако е възможно.
— Да говорите с нея? Нали казахте, че сте напуснали полицията?
Знаех, че ще се стигне дотук, и това беше слабото ми място. Нямах статус, нито законни права. Нямах значка, която да ми отваря всички врати.