— Някои случаи не могат да бъдат забравени, агент Нунес. Аз още работя по това убийство. Никой друг не го искаше, затова реших да си опитам късмета. Знаете как е.
— Не, не знам. Още не съм напуснал.
Костелив орех. Той млъкна и установих, че съм ядосан на този безлик човек, който вероятно се опитваше да балансира между някое трудно разследване и недостига на хора и финанси. Лос Анджелис е световната столица на банковите обири. Стават през три дни и ФБР трябва да реагира на всеки от тях.
— Вижте какво — казах. — Не искам да ви губя времето. Можете или да ми помогнете, или да не ми помогнете. Или знаете за кого говоря, или не знаете.
— Да, знам за кого говорите — отговори Нунес и пак млъкна.
Реших да подходя по друг начин. Дотогава се въздържах, защото не бях сигурен дали искам това да стане известно в някои среди. Но посещението на Кизмин Райдър го предизвика.
— Искате име, така ли? Някой, когото да питате, за да ме проверите? Обадете се на полицейските детективи в холивудското районно управление и кажете да ви свържат с лейтенанта. Казва се Билетс и ще удостовери кой съм. Но няма да знае нищо по този случай.
— Добре, ще го направя. Защо не ми се обадите пак? Дайте ми десет минути.
— Дадено.
Затворих и погледнах часовника си. Потеглих към Сън-сет Булевард и се отправих на запад. Включих радиото, но музиката не ми хареса и го изключих. След десет минути спрях пред старческия дом „Златна възраст“, за да позвъня на Нунес. Той сигурно имаше идентификатор на входящи обаждания и знаеше номера ми. Но после си спомних, че ме бяха прехвърлили към линията му. В същия миг телефонът в ръката ми иззвъня.
— Хари Бош.
— Обажда се Джери, Хари.
Джери Едгар. Отново стар познайник. Първо Кизмин Рай, сега той.
— Как я караш, Джери?
— Добре. А ти? Как е цивилният живот?
— Много спокоен.
— Струва ми се, че не си на плажа, Хари.
Едгар имаше право. Старческият дом беше само на няколко метра от магистралата и бръмченето на превозните средства беше силно. Куентин Маккинзи ми бе казал, че в западната страна на старческия дом, откъм магистралата, настанявали предимно хора с увреден слух.
— Не обичам плажовете. Какво става? Не ми казвай, че девет месеца, след като съм напуснал, ми искаш съвет за нещо.
— Не, не е това. Обади ми се един човек, който те проверява.
Мигновено се почувствах неудобно. Гордостта ме бе подвела да си помисля, че Едгар се нуждае от помощта ми за някое разследване.
— Аха. Агент Нунес?
— Да, но не каза за какво става дума. Да не си започнал нова кариера, Хари?
— Мисля по въпроса.
— Имаш ли разрешително?
— Да, извадих си го преди половин година, за всеки случай. Какво каза на Нунес? Дано да е, че съм смел човек с висок морал.
— Съвсем не. Казах му истината — че може да ти се има доверие.
— Благодаря. Ти си истински приятел.
— Реших, че ще искаш да знаеш. Ще ми кажеш ли какво става?
Замислих се. Не исках да казвам на Едгар с какво се занимавам. Не че не му вярвах. Но по правило действам въз основа на принципа, че колкото по-малко хора знаят какво правиш, толкова по-добре.
— Не сега, Джери. Закъснявам за среща и трябва да затварям. Но искаш ли някой ден да обядваме заедно? Ще ти разкажа за вълнуващия си живот. — Засмях се.
Нещата се уредиха. Той се съгласи за обяда, но каза, че ще ми се обади кога да се видим. От опит знаех, че е трудно предварително да се насрочи обяд, когато работиш в отдел „Убийства“. Добавихме, че ще поддържаме връзка, и сложихме край на разговора. Стана ми приятно, когато установих, че Едгар не ми се сърди като Кизмин Райдър за внезапното ми напускане на партньорството и на полицията.
Позвъних отново във ФБР и ме свързаха с Нунес. Държах се така, сякаш не бях говорил с Едгар.
— Обадихте ли се?
— Да, но тя не беше там. Разговарях с бившия ви партньор.
— Райдър?
— Не, Едгар.
— А, да. Джери. Как е той?
— Не знам. Не питах. Но съм убеден, че вие сте го направили — нали той току-що ви се обади.
— Моля?
Нунес ме бе хванал натясно.
— Може да си спестите глупостите, Бош. Едгар ми каза, че се чувства длъжен да ви се обади и да ви каже, че някой ви проверява. Отговорих, че нямам нищо против. Поисках номера ви, за да съм сигурен, че наистина говоря с Хари Бош. Той ми го каза и когато преди няколко минути позвъних, даваше заето. Реших, че разговаряте с Едгар, затова тъпите ви увъртания не ми харесват.
Смущението ми се превърна в гняв. Може би се дължеше на мартинито в стомаха ми или на факта, че вече бях външен човек, но ми писна от този тип.