— Две години? Тогава ли се е случило?
— Не, по-скоро преди три. Мисля, че година по-късно написах нещо. Това беше последният път, когато писах за нея. Но благодаря, че ми напомни. Може би е време отново да се занимая с Геслер.
— Ако ще го правиш, изчакай няколко дни.
— Работиш върху нещо, нали, Хари?
— Може да се каже. Не знам дали е свързано с Марта Геслер. Но ми дай време до следващата седмица.
— Няма проблем, стига да дойдеш да разговаряме.
— Добре. Обади ми се. А през това време можеш ли да извадиш репортажите за нея? Бих искал да прочета какво си писала.
— Разбира се. Имаш ли факс или електронен адрес?
Нямах нито едното, нито другото.
— Може да ми ги изпратиш по пощата. Имам предвид обикновената.
Кийша се засмя.
— Хари, така няма да станеш модерен детектив. Обзалагам се, че имаш само шлифер.
— Имам клетъчен телефон.
— Е, това вече е начало.
Усмихнах се и й казах адреса си. Тя обеща да ми изпрати изрезките със следобедната поща и поиска номера на мобилния ми телефон. Дадох и него.
Благодарих й, затворих телефона и се замислих. Навремето бях проявил интерес към случая Марта Геслер. Бившата ми съпруга я познаваше. Преди много години двете бяха работили заедно в отдел „Банкови обири“. Изчезването й привлече вниманието на новинарите за няколко дни, после репортажите станаха по-спорадични и накрая спряха. Бях забравил за нея.
Усетих парене в гърдите и знаех, че не се дължи на следобедното мартини. Чувствах, че съм попаднал на нещо — досущ дете, което не вижда нищо в мрака, но знае, че там има нещо.
9
Извадих калъфа с инструмента от багажника на мерцедеса и тръгнах към двойните врати на старческия дом. Кимнах на жената на рецепцията и минах покрай нея. Тя не ме спря. Вече ме познаваше. Тръгнах по коридора вдясно и отворих вратата на музикалната стая. Там имаше пиано, орган и няколко стола за слушателите, които бяха малцина. Куентин Маккинзи седеше на стол на първия ред. Беше се прегърбил, навел глава и затворил очи. Бутнах го леко по рамото и той мигновено отвори очи и вдигна глава.
— Съжалявам, че закъснях, Шугар Рей.
Харесваше му, че го наричам с артистичния му псевдоним. Професионално той бе изявен като Шугар Рей Маккей, защото когато свиреше, сновеше насам-натам, приклякаше и се извиваше на сцената като Шугар Рей Робинсън на ринга.
Взех стол и го сложих пред него. Седнах, оставих калъфа на пода и го отворих. Инструментът лъсна върху розовата кадифена подплата.
— Днес урокът ще трябва да е по-кратък — казах. — В четири имам среща в Уестуд.
— Пенсионерите нямат срещи. — Гласът му беше като на Луис Армстронг. — Разполагат с колкото искат време.
— Работя по нещо и може би… Ще се опитам да спазвам графика, но следващите две седмици може да са трудни. Ще се обадя на рецепцията да ти предадат, ако не мога да дойда на следващия урок.
От половин година се срещахме два пъти в седмицата. За пръв път видях Шугар Рей да свири на кораб-болница в Южнокитайско море. Беше член на трупата на Боб Хоуп, която дойде да забавлява ранените на Коледа 1969 година. Много години по-късно, докато работех по едно убийство, всъщност един от последните ми случаи като детектив в полицията, случайно попаднах на откраднат саксофон, на който бе гравирано името му. Издирих Шугар Рей, открих го в старческия дом „Златна възраст“ и му го занесох. Но той вече беше твърде възрастен, за да свири. Белите му дробове нямаха толкова много въздух.
Но въпреки това знаех, че съм постъпил правилно. Шугар Рей ме покани на коледен обяд. Започнахме да поддържаме връзка и след като напуснах полицията, отидох при него с план, който щеше да попречи на саксофона му да събира прах.
Шугар Рей беше добър учител, защото не знаеше как да преподава. Разказваше ми разни случки и ми обясняваше как да обичам инструмента и да изтръгвам от него звуците на живота. Всяка нота навяваше спомен и някаква история. Знаех, че никога няма да се науча да свиря добре на саксофон, но ходех в старческия дом два пъти седмично, за да прекарам час с Шугар Рей, да чуя разказите му за джаза и да почувствам страстта, която той още носеше в сърцето си-страст към безсмъртното си изкуство. Тази страст някак проникна в мен и я усещах, когато допирах устни до саксофона.
Извадих инструмента и се приготвих да свиря. Винаги започвахме уроците с опитите ми да изпълня „Приспивна песен“ от Джордж Кейбълс — бавна балада, лесна за любител като мен. Мелодията беше невероятна — тъжна, но същевременно въодушевяваща. Времетраенето й беше едва минута и половина, но за мен тя изразяваше всичко, което би могло да се каже за самотата. Понякога си мислех, че ако се науча да я свиря както трябва, това ще ми е достатъчно. Нямаше да искам нищо повече.