— Нищо полезно. Досието му е чисто. Има някакви младежки прегрешения, но всичко е запечатано. Не можах да отида по-далеч.
— Добре.
Запитах се дали в младежките прегрешения са участвали и бившите му съученици и настоящи съдружници от гимназията в Бевърли Хилс.
— В компютъра има и друг Лайнъс Саймънсън. Ако се съди по възрастта, струва ми се, че е баща му.
— За какво е там?
— За укриване на данъци, а после банкрут. Стари неща.
— Колко стари?
— Първо е дошла Данъчната служба. Както обикновено. Две години по-късно е фалирал. Кой е този тип Лайнъс и защо искаше да го проверявам?
Не отговорих, защото погледът ми се спря на снимката на издирван от полицията мъж, залепена на стената на пощата. Сериен изнасилвач. Гледах го, но не го виждах, тъй като мислех за Лайнъс. Още едно парче от ребуса дойде на мястото си. Лайнъс бе казал, че няма да повтори грешките на баща си, който бе укрил данъци и се бе разорил, докато Данъчната служба бе затягала примката около врата му. Въпросът, който възникна в съзнанието ми, беше как човек без работа и подкрепа от баща си купува и основно ремонтира бар само с трийсет хиляди долара. След него се появиха и други въпроси.
Може би заеми — ако Лайнъс имаше правото да ги тегли. Или може би с двата милиона долара от „Банка ЛА“.
— Бош?
Отърсих се от мислите си.
— Да?
— Попитах те нещо. Кой е този тип? Някой от случая с филма?
— Така изглежда, Рой. Какво ще правиш утре сутринта?
— Каквото правя всеки ден. Защо?
— Ако искаш да разбереш нещо за разследването ми, бъди в девет часа в кантората на адвокатката ми. И не закъснявай.
— Този тип има ли някаква връзка с Марти? Ако е той, искам да знам всичко.
— Още не съм сглобил цялата картина. Но той със сигурност ще ни доведе по-близо до истината.
Линдъл искаше да ми зададе още въпроси, но го отрязах. Трябваше да се обадя на още хора. Казах му името и адреса на Лангуайзър и той обеща, че в девет сутринта ще бъде в кантората. Затворих, позвъних на Шандор Шатмари и му отправих същата покана. Той също отговори, че ще дойде.
Накрая се обадих на Кизмин Райдър в главното управление на полицията в Паркър Сентър и я поканих на срещата. Тя мигновено се ядоса.
— Предупредих те, Хари. Ще си навлечеш огромни неприятности. Не може да работиш по някой случай и после да събереш хората, когато решиш, че е време да ни осведомиш За частното си разследване.
— Вече го направих, Кизмин. Само трябва да решиш-дали искаш да дойдеш, или не. Ще има любопитни неща за полицията. Но щом не се интересуваш, ще повикам хора от отдел „Обири и убийства“.
— По дяволите, Хари!
— Ще дойдеш ли, или не?
Последва дълго мълчание. Накрая Райдър отговори:
— Ще дойда. Но няма да те защитавам, Хари.
— Не го и очаквам.
— Коя е адвокатката ти?
Казах й и се приготвих да затворя. Изпитах страх заради разваленото ни приятелство. Беше ми се струвало вечно.
— Значи ще се видим там — казах накрая.
— Да — раздразнено отговори тя.
Изведнъж се сетих за нещо, което ми бе необходимо.
— Кизмин? Можеш ли да намериш оригиналния доклад със серийните номера на парите? Би трябвало да е в материалите от разследването.
— Какъв доклад?
Обясних й и Райдър обеща да го потърси. Благодарих й и затворих. Приближих се до мерцедеса, грабнах глобата от предното стъкло, качих се и я хвърлих през рамо за късмет на задната седалка.
Часовникът на таблото показваше деветнайсет часа. Знаех, че животът в холивудските нощни клубове започва след Двайсет и два, дори по-късно. Но вече бях набрал инерция и не исках да я губя, като се прибера вкъщи и чакам. Замислих се и забарабаних с пръсти по таблото. Скоро ритъмът заприлича на тактовете, на които ме бе учил Куинтън Маккинзи, и разбрах как ще прекарам следващите няколко часа. Отново отворих клетъчния телефон.
37
Шугар Рей Маккей ме чакаше на стола в стаята си в „Златна възраст“. Беше си сложил шапката със смъкнатата периферия. Веднъж ми бе казал, че я носи само когато излиза да слуша музика. Това означаваше, че вече много рядко си я слага. Очите му бяха по-ясни от обикновено.
— Ще е забавно, пич — каза той и се запитах дали не гледа твърде много телевизия.
— Дано през първата част да има свястна група. Не проверих.
— Не се притеснявай. Всичко ще е наред.
— Може ли да взема за малко лупата, с която четеш програмата на телевизията?
— Разбира се. За какво ти е?
Той изрови лупата от джоба отстрани на стола си, а аз извадих последната страница на доклада със серийните номера на банкнотите. Шугар Рей ми даде лупата. Отидох до нощното шкафче, поднесох листа над светлината, вторачих се през лупата в подписа на Джослин Джоунс и се уверих в онова, което бях забелязал в кабинета й.