Наложи се да се придвижа два метра по ръба, за да се хвана за една от подпорите. Увих ръце и крака около желязото и се плъзнах до земята. В същия миг чух стъпки на терасата над мен.
— Спуснал се е оттук! Спуснал се е оттук! — Къде е? Не виждам…
— Оттук! Вие двамата вървете. Ние ще отидем на улицата.
Скрих се под терасата. Знаех, че ако опитам да стигна по стръмния склон до някоя от улиците или къщите в каньона долу, въоръжените ми преследвачи ще ме видят. Реших да се изкача под къщата и да се спотая в основите. В земята бе изкопан ров, за да бъдат сменени тръбите на канализацията. Освен това над мен имаше и капак, през който се влизаше под чергата в коридора. Бях го направил по време на реконструкцията на къщата като маршрут за бягство. Но капакът беше заключен отвътре и значи не можех да го използвам.
Запълзях нагоре, намерих рова и се претърколих вътре. Опипах слепешком дъното, търсейки нещо, което би могло да ми послужи за оръжие. Имаше само парчета от старата тръба. Открих едно триъгълно и го взех. Можеше да свърши работа.
Видях, че по земята пред терасата се движат двама мъже. Лунната светлина се отразяваше в стоманата на пистолетите им. Единият беше с очила. Помнех го от статията и снимката в списанието. Казваше се Бърнард Банкс, известен като Би Би Кинг сред нощните птици. Бях го видял и на бара в „Чет“, докато излизах.
Двамата си казаха нещо шепнешком и после се разделиха. Единият тръгна надолу по хълма, а другият остана на мястото си. Това явно беше някаква тактическа стратегия — единият да ме подгони, а другият да ме пресрещне с пистолета си.
Банкс беше трудна мишена, макар че силуетът му се очертаваше на светлината на каньона долу. Намираше се на пет метра от мен, но аз нямах друго оръжие освен парчето от стара желязна тръба. И все пак и това беше достатъчно. Бях оцелял в много акции във Виетнам. Веднъж прекарах цяла нощ във високите треви, докато врагът сновеше около мен. Освен това бях работил повече от двайсет и пет години като полицай по улиците на Лос Анджелис. Този тип не беше достоен съперник за мен. Останалите също.
Банкс се обърна, за да погледне надолу по склона, и аз се изправих и хвърлих парчето тръба в храстите вдясно. Звукът беше като на животно, движещо се във високи треви. Банкс се обърна и вдигна оръжието си, а аз излязох от рова и тръгнах към него, прикривайки се зад железните подпори.
Промъкнах се до Банкс и левият ми юмрук го улучи право между очите, а дясната ми ръка сграбчи пистолета му. Прицелих се в устата му, но ударът ми и без това бе счупил очилата му и го бе зашеметил. Завъртях се, събрах инерция и го засилих с главата напред в подпората. Черепът му изпука и той падна на земята като торба с мокро пране.
Затъкнах пистолета му в колана си и го преобърнах. На лунната светлина кръвта на лицето му изглеждаше черна. Нагласих го до подпората, прибрах коленете и ръцете му до тялото и бутнах главата му върху тях.
— Би Би, хвана ли го? — извика отдолу другият тип. — Хей, Би!
Извадих пистолета и се скрих в храстите на три метра от Банкс. Оръжието беше черно и от стомана. Вероятно „Глок“. Помислих, че може би е моят пистолет. Банкс сигурно го бе взел от Милтън.
Чух, че другият мъж се приближава.
— Банкс, какво правиш? Ставай, страхливецо, че…
Млъкна, когато усети дулото на пистолета ми на врата си.
— Хвърли оръжието или веднага ще умреш.
Пистолетът му тупна на земята. С другата си ръка сграбчих мъжа за яката и го блъснах под терасата, където нямате да ни видят отгоре. И двамата застанахме с лице към светлините на каньона и шосето долу. Мъжът беше четвъртият крал. Не си спомнях името му. И той седеше на бара в „Чет“ с Банкс.
— Как се казваш, тъпако?
— Джими Фазио. Виж какво, аз…
— Млъкни — прекъснах го, наведох се и прошепнах в ухото му: — Погледни светлините. Ще умреш тук, Джими Фазио. Светлините ще бъдат последното нещо, което ще видиш.
— Моля те…
— Моля те? Това ли ти каза Анджела Бентън?
— Не. Моля те. Аз не бях там.
— Убеди ме.
Той не отговори.
— Или ще умреш.
— Добре. Не бях аз. Моля те, повярвай ми. Бяха Лайнъс и Вон. Идеята беше тяхна и го направиха, без да кажат на останалите. Не можехме да го предотвратим, защото не знаехме.
— Друго? Жив си само защото говориш.
— Затова застреляхме Вон. Лайнъс каза, че трябва да го направим, защото ще вземе парите и ще обвини него за убийството на момичето.
— А раняването на Лайнъс? Това беше ли част от плана?
Фазио поклати глава.
— Не трябваше да става така, но ние измислихме как да се възползваме. Обезщетението беше прикритие за покупката на клубовете.