— Да, стана много добре, нали? А Марти Геслер и Джак Дорси?
— Кои?
Забих дулото на пистолета във врата му.
— Не се прави, че не знаеш. Искам да чуя цялата история.
— Аз не…
— Фазио! Шибано копеле!
Гласът се чу зад нас. Обърнах се и видях раменете на мъж, който се бе навел от ръба на терасата. Държеше пистолет в двете си ръце. Пуснах пленника си и се хвърлих вляво, точно когато се разнесе изстрел. Мъжът беше Олифант. Той изкрещя, докато стреляше. Пространство под къщата се освети от пламъка на дулото. В желязната подпора рикошираха куршуми. Подадох се от укритието и стрелях три пъти по него. Виковете му спряха и разбрах, че съм го улучил. Олифант изпусна пистолета, загуби равновесие и падна в каньона, като тупна тежко в храстите.
Потърсих с поглед Фазио и го забелязах на земята до Банкс. Беше улучен в гърдите, но още беше жив. Не виждах добре очите му, но те бяха отворени и уплашени и ме молеха за помощ. Хванах челюстта му и обърнах лицето му към себе си.
— Можеш ли да говориш?
— Боли…
— Знам, че боли. Разкажи ми за агентката на ФБР. Къде е тя? Какво се случи с нея?
— Ами…
— А кой уби ченгето? Лайнъс ли?
— Лайнъс…
— Това да ли е, или не? Лайнъс ли го направи?
Той не отговори. Изпусках го. Плеснах го леко по лицето и после го хванах за яката и го разтърсих.
— Хайде, не умирай. „Да“ ли беше това? Лайнъс Саймънсън ли уби ченгето, Фазио?
Мълчание. Беше издъхнал. И тогава зад гърба ми се чу глас.
— Мисля, че беше „да“.
Обърнах се и видях Саймънсън. Бе открил капака в пода и беше слязъл при нас. Държеше пушка с рязана цев. Оставих пистолета на земята до трупа на Фазио, изправих се бавно, вдигнах ръце и отстъпих назад.
— Подкупните ченгета винаги са досадни — каза той. — Трябваше да сложа край на това.
Направих още една крачка назад, но Саймънсън продължи да върви към мен. Пушката беше само на метър от корема ми. Не можех да избягам. Единственото, което можех да направя, беше да печеля време. Все някой в квартала трябваше да е чул изстрелите и да се е обадил на полицията.
Саймънсън се прицели в сърцето ми.
— Ще ми е много забавно. Това е за Коузи.
— Коузи? — попитах аз, макар че всичко ми беше ясно. — Кой е Коузи, по дяволите?
— Ти го простреля в онзи ден. С твоите куршуми. И той не оцеля.
— Какво се случи с него?
— Какво мислиш, че му се случи? Умря в микробуса.
— Ти ли го погреба? Къде?
— Не. Забрави ли, че тогава бях зает? Те го погребаха. Коузи обичаше морето. Хвърлиха го в залива.
Отново отстъпих назад. Саймънсън се приближи още. Вече излизах от укритието на терасата. Ако ченгетата се появяха, щяха да го вземат на прицел отгоре.
— А агентката на ФБР? Какво направихте с Марти Геслер?
— Когато Дорси ми каза за нея и какъв е планът, разбрах, че той трябва да си отиде. Дорси беше…
Той изведнъж се спъна и дулото на пушката щръкна нагоре. Саймънсън залитна назад та аз се хвърлих като обезумял върху него. Започнахме да се търкаляме и да се боричкаме за пушката. Саймънсън беше по-млад и по-силен ч бързо успя да надделее. Но беше неопитен в ръкопашния бой — искаше да контролира борбата, вместо просто да обезвреди противника си.
С лявата си ръка хванах дулото на пушката, а с другата посегнах към спусъка. Успях да вмъкна палеца си под скобата. Затворих очи и си представих ръцете на Анджела Бентън. Образът й в сънищата ми. Събрах сили и натиснах. Пушката промени ъгъла си… и натиснах спусъка. Беше най-оглушителният изстрел, който съм чувал. Лицето ми пламна. Отворих очи и видях, че Саймънсън вече няма лице.
Той се отпусна встрани от мен и от пихтиестата каша, където допреди миг беше лицето му, се изтръгна нечовешко клокочене. Краката му ритаха така, сякаш въртяха педалите на невидим велосипед. Той целият се гърчеше конвулсивно, а ръцете му бяха стиснати в юмруци, твърди като камък. После спря и остана неподвижен.
Изправих се бавно. Докоснах лицето си и установих, че е непокътнато. Бях обгорен от газовете, освободени по време на изстрела, но инак се чувствах добре. Ушите ми кънтяха и за пръв път не чувах постоянния шум от магистралата долу. Видях, че в храстите блести нещо, и посегнах да го взема. Беше шише с минерална вода. Пълно и неотворено. Разбрах, че Саймънсън се е подхлъзнал на бутилката вода, която бях изпуснал от терасата. Шишето бе спасило живота ми. Отвъртях капачката и полях лицето си, за да измия кръвта и паренето от изгарянето.
— Не мърдай!
Вдигнах глава и видях, че над перилата се е навел мъж и е насочил пистолет към мен. Лунната светлина се отразяваше в значката на униформата му. Ченгетата най-после бяха дошли. Пуснах бутилката, вдигнах ръце и казах: