– Почти деветнайсет години.
Алекс се намръщи.
– И си го държал зазидано в стената?
Старецът кимна.
– За да е на сигурно място, докато дойде времето да ти го дам. Не исках да растеш с мисълта, че те очаква. Такива неща, ако се появят ненавреме, могат да променят линията на живота на един млад човек към по-лошо.
Алекс заби ръце в хълбоците си.
– Бен, защо ги вършиш тия странни работи? Ами ако беше умрял? За това замислял ли си се? Ако беше умрял, а къщата ти продадена?
– В завещанието ми къщата е за теб.
– Знам, но може да я продам. Как бих могъл да знам, че си скрил нещо тук.
Дядо му се надвеси по-близо.
– Пише го в завещанието.
– Кое?
– Инструкциите, с които се обяснява къде е въпросното нещо и че е за теб – но не и преди да навършиш двайсет и седем. – Бен се усмихна тайнствено. – Завещанията са интересно нещо. В тези документи може да напишеш доста любопитни неща.
Бен му подаде плика и Алекс го взе, но с неохота. Колкото и странно да бе понякога поведението на дядо му, това в момента беше откровено откачено. Че кой би държал листове, скрити в тухлената стена в избата? И защо?
Алекс внезапно се притесни за отговорите на тези въпроси – и за други, които тепърва започваха да се оформят в главата му.
– Хайде – подкани го дядо му, докато се връщаше обратно на мястото си край плота. Разчисти с длан бъркотията отгоре. Плесна освободената повърхност. – Сложи го тук на светлината.
Пликът бе разкъсан – без никакъв опит да бъдат прикрити следите от това. Доколкото познаваше дядо си, сигурно го бе отворил отдавна-отдавна, за да види какво има вътре. Алекс забеляза, че прилежно надписаният плик е адресиран до баща му. Извади тесте хартия с кламер в горния ляв ъгъл. Писмото най-отгоре носеше релефно лого в избеляло синьо и уведомяваше, че е от „Ланкастър, Бъкман, Фентън“ – адвокатска кантора в Бостън.
Тръсна тестето на плота.
– През цялото време си знаел? – зададе риторичен въпрос той. – Прочел си всичко това?
Бен махна с ръка.
– Да, да. Прехвърляне на имоти. Задействат ли се нещата, ще станеш собственик на земя.
– На земя?
– На доста земя, ако трябва да съм точен.
Изведнъж в главата на Алекс закипяха толкова много въпроси, че изгуби способността си да мисли ясно.
– Какво искаш да кажеш, какво означава това, че ще стана собственик на земя? Каква земя? От къде на къде? Чия земя? И защо точно на двайсет и седмия ми рожден ден?
Бен замлъкна, челото му се присви.
– Предполагам, че е заради седмицата. Както споменах, и майка ти е получила същото точно на двайсет и седмия си рожден ден – защото баща ти е починал, преди да навърши двайсет и седем, когато би трябвало да го получи той. Така че, струва ми се, разковничето е в седмицата.
– Значи земята отива при майка ми, а защо сега да е моя?
Бен потупа тестето документи, оставени на плота.
– След смъртта на баща ти би трябвало да я получи Хелън, но на практика не можеше да й бъде прехвърлена.
– И защо?
Дядо му снижи глас и се надвеси към него.
– Защото я обявиха за душевноболна.
Тишината се проточи, докато Бен я остави да откънти, преди да продължи.
– Според условията в това завещание човекът, който ще получи земята, трябва да е в добро душевно здраве. Майка ти бе обявена за душевноболна, поради което я вкараха в онази институция. В завещанието има параграф, който изрично отбелязва, че ако наследникът не е в състояние да поеме собствеността над имота поради смърт или душевно заболяване, земята остава безстопанствена, докато следващият наследник не навърши двайсет и седем, в който момент собствеността автоматично се прехвърля върху него. Ако няма наследник или пък има, но на свой ред не изпълнява посочените условия…
– Искаш да кажеш, ако е куку.
– Да, един вид… Ако поради някаква причина земята не може да бъде прехвърлена на баща ти, майка ти или тяхно потомство – което означава наследниците им, в случая в твое лице, – тогава тя трябва да бъде прехвърлена в консервационен фонд.
Алекс се почеса по слепоочието в опит да осмисли чутото.
– За колко земя говорим?
– Достатъчно, че да я продадеш и да си купиш нова кола. Което между впрочем те съветвам да направиш. – Бен го заплаши с пръст. – Тая работа със седмиците не е за подценяване, Алекс.
Поради необяснима причина, която нямаше нищо общо с предупреждението на дядо му, Алекс не се чувстваше ни най-малко щастлив от неочаквания си късмет.
– Къде е тази земя?
Бен посочи нервно.
– Някъде на изток, в Мейн.
– Където си живял?
– Не точно. Още по-навътре. Тази земя принадлежи на нашия род от памтивека, но сега ти си единственият жив от семейството, така че е твоя.