Алекс се замисли.
– Ще мога да рисувам каквото си поискам.
Бен се усмихна.
– Мен ако питаш, човек трябва да се подготви за най-лошото, но да изживее живота си максимално пълноценно. Можеш да продадеш земята и да рисуваш до края на дните си, без да ти се налага да продадеш и една картина. Ужасно е да гледам, че си принуден да продаваш нещата си. В тях има толкова много любов към живота. Не искам да гледам как се разделяш с това.
Алекс се намръщи, върнал се в действителността.
– Защо този фонд държи да купи точно тези земи?
– Вече притежават всички имоти наоколо – сви рамене Бен. – Всичко си е оставено така, както си е, не е застроено. Почти цялата околност са девствени гори, притежание на въпросната групировка от векове. Искат нещата да си останат така. Нашият семеен парцел е последното липсващо парченце от пъзела.
Земята, която е собственост на фонда, е затворена за външния свят. Никой не може да припари там, дори планинари. Природозащитниците не са много доволни от този факт. Те настояват да имат специален достъп, понеже нали били толкова отдадени на опазването на природата и прочие. Но май нямат друг избор, освен да приемат нещата.
– Ами ако реша, че не ми се продава? Какво ще стане, ако реша да си запазя земята и да си построя къща?
Бен пак почука по документите.
– Абсурд. Договорът е обвързан с една постройка. Поради което никога не сме плащали данък върху имота. Според някакъв специален акт, касаещ дивата природа в района, земята е освободена от данъци, ако разполага с временна сграда като тази, която в момента е там.
– В такъв случай тази земя за нищо не ми върши работа. Не мога да я използвам по никакъв начин.
– Предполагам би могъл просто да й се наслаждаваш – сви рамене Бен. – Да се разхождаш, да отидеш на излет на палатка, такива неща. Но не можеш да построиш нищо солидно. Освен това трябва да се съобразяваш с местните разпоредби на фонда да не допускаш външни хора – планинари, хора, тръгнали да къмпингуват и прочие – на територията.
– И другата възможност е да продам земята.
– Да. На „Дагет Тръст“.
Всичко бе тъй неочаквано и съкрушително. Алекс никога не бе притежавал земя освен къщата, принадлежала на родителите му. Къщата, която се намираше малко по-нататък на същата улица, в която беше роден и в която понастоящем живееше, сега се водеше на негово име. В известен смисъл тя сякаш все още принадлежеше на привиденията от миналото. Притежател на съвсем обикновена къща, Алекс не можеше да си представи колко са петдесет хиляди акра земя. Струваше му се достатъчно човек да се изгуби вътре за цял живот.
– Ако няма да мога да правя нищо с нея, май е по-добре просто да я продам – изказа на глас мислите си Алекс.
Бен приближи към него поялника.
– Мъдро. Продай земята и си купи мечтаната кола.
Алекс подозрително изгледа тила на дядо си.
– Харесвам си старото чероки. Просто му трябва нов стартер.
– Днес е рожденият ти ден, Алекс. Можеш да си купиш свестен подарък. Такъв, какъвто никой от нас не би могъл да ти подари.
– Всъщност никога не съм се нуждаел от никакви вещи – възропта кротко Алекс, поставил ръка на рамото на дядо си. – Винаги съм имал всичко необходимо, всичко, което ми е трябвало най-много.
– Също като с моята кафеварка – пророни дядо му. – Никога не съм искал по-хубава. – Рязко се обърна с гръб към внука си и изведнъж чертите му се сковаха. – Продай земята, Алекс. Камънак и дървета – за какво са ти.
Камънак и дървета звучеше добре в ухото на Алекс. Обичаше такива места. Особено когато рисува.
– Моят съвет е да я продадеш – продължи настоятелно Бен. – Не ти трябва връх Крепост!
– Крепост ли?
– Да, насред имота има един връх, наречен Крепост.
– Защо му викат така?
Бен усърдно се опитваше да вкара тръбата в екстрактора, осъществявайки известен само нему план.
– Ами сигурно защото прилича на крепост. Самият аз не намирам нищо общо.
Алекс се усмихна.
– И на мен Индианските скали не ми приличат на индианци.
– Ето, виждаш ли, същата работа. Хората виждат това, което решат. – Бен не вдигна глава да го погледне, докато му подаваше документите през рамо. – Прехвърли имота на свое име, после го продай и се отърви от това място. Това те съветвам да направиш, Алекс.