– Спира ме това, че тогава светът ще е едно самотно, празно място.
Ако Джакс някога го напуснеше, за Алекс светът със сигурност щеше да бъде такъв.
Той едва се държеше на крака от умора. Дългият ден, преминал в пътуване, плюс ужасът, преживян в Бангор, и страхът, че Алекс е пострадала, при това може би тежко, направо бяха изцедили силите му. А дългото каране по тъмно след това напълно бе изсмукало всякаква останала му енергия. Сякаш духът му също го бе напуснал, за да му остави само голо чувство на отчаяние от предстоящото. Дълбоко в мислите си той не можеше да спре да се съмнява, че смъртта е всичко, което ги очакваше.
Приседна на едно от леглата. Джакс се отпусна до него, все още обвила ръка около кръста му. После той легна и тя го последва. Двамата заедно наместиха глави на възглавницата.
На това далечно, самотно място, в тази отчаяна мисия единствената им утеха бе един в друг. Намерили убежище в ръцете на другия, те мълчаливо споделиха осъзнаването на грандиозността на предстоящата им задача и поне за малко откриха подслон срещу ужаса от неизвестността.
Двамата нежно се целунаха. Джакс бе така топла и жива в ръцете му, че това сякаш внесе нов смисъл и цел в живота му. Целувката й беше вълшебна, страстна, като всяка нейна целувка, която си бе представял. Някъде насред събитията, последвали появата й в живота му там, в Небраска, тя бе станала и център на сърцето му. Кога точно се бе случило това, беше загадка за него. Струваше му се, че някак винаги я е познавал, винаги е знаел, че не иска да бъде с никоя друга. Не можеше да има друга. И от начина, по който го целуна, той разбра, че и тя чувства същото. Точно тук, точно сега това усещане изглеждаше изпълващо. Пред лицето на предстоящите им трудности не можеше да има по-съвършена утеха. Без значение какво предстоеше да става, те бяха заедно. И това по някакъв начин му изглеждаше по-важно и по-прекрасно от всичко друго на света.
Без да успеят да съблекат дрехите си, те заспаха прегърнати.
Алекс внезапно се събуди. Джакс, все още в обятията му, също скочи. Насред приглушената, мека светлина Алекс имаше нужда от малко време да си спомни къде се намират. Покрай пердетата се прокрадваше слаба дневна светлина. Малката лампа над вратата зад ъгъла на банята все още светеше. Той погледна светещия циферблат на часовника. Беше малко след седем.
Алекс се прозя. Искаше му се да продължи да спи. Да продължи да прегръща Джакс.
Но не можеше. Трябваше да закара черокито до сервиза и да види дали ще успее да ги убеди да направят експресна смяна на стартера. Той реши, че един солиден бакшиш предварително може би ще ги мотивира да се разбързат.
– Имам ли време за баня? – попита Джакс.
– Разбира се, влизай. Аз ще закарам джипа и ще го оставя за смяна на стартера. Ще имаш предостатъчно време. Ще трябва и да напазаруваме някои неща, като се надявам дотогава джипът да е готов.
Тя се претърколи върху него.
– А имаме ли време за още една целувка?
Вместо отговор той я придърпа в обятията си. Косата й се разстла напред покрай раменете й и обгърна лицето му, сякаш дори тя искаше да бъде близо до него. След дълга целувка тя се отблъсна обратно. С пръст отмести назад косата му от челото.
– Никога досега не съм изпитвала нещо подобно към друг човек.
– Знам. Аз също.
– Нито към Бетани? – попита тя със закачлива усмивка.
– Особено към Бетани – каза той със сериозен тон, преди да я придърпа за нова целувка.
След края й Джакс отново се надигна.
– Какво ще правим с нас?
– Какво искаш да кажеш?
Тя сви рамене и извърна очи.
– Ами, аз не съм от тук. Ако намеря начин, трябва да се върна обратно.
Тя току-що бе засегнала болезнен нерв в душата му. Алекс разбираше, че той не може да иска от нея да обърне гръб на хората, които зависят от нея. Той не знаеше какво или коя бе тя в своя свят, но знаеше, че е важна личност и че хората там се нуждаят от нея.
– А какво ако има начин аз да дойда с теб?
– Де да можеше… – въздъхна тя, – но ти няма как да дойдеш в моя свят. Няма никакъв начин това да стане. Може само да умреш, докато опитваш. Ако успееш да задействаш портала, ти не можеш да го използваш. Аз мога. Чрез портала аз ще мога да се върна вкъщи. Аз трябва…
Алекс преглътна при болезнената мисъл за това как тя завинаги напуска неговия свят, как го изоставя.
– Може би аз няма да мога да задействам портала.
– Няма такъв вариант – отново въздъхна тя. Ти си Александър Рал.
– Кой знае. Може пък да не ни се наложи да се безпокоим за това.
Челото й се сбърчи.
– Какво имаш предвид?
– Ако Каин успее, и двамата ще сме мъртви.
Усмивката й се върна.
– Винаги успяваш да ме накараш да се усмихна, дори когато сърцето ми се къса.