– Боя се, че е така. Убийците му не се страхуват, че могат да бъдат заловени или наказани. Те могат да убиват невинни, беззащитни хора, докато имат преимущество, а после, като стане така, че може да бъдат заловени, могат да активират линията на живота и да изчезнат за секунда.
Алекс разтърси глава от отвращение.
– Но кое човешко същество е способно да направи такова нещо на невинни хора – на деца?
– Мозъците им са промивани с години. Те вярват на всичко, което им се казва. Те гледат на това като на нещо добро. Сигурна съм, че като се върнат, Радел Каин ще ги възнагради за смелостта и добрата работа в защита на каузата им. Те чувстват единствено гордост, не отвращение, от свършеното. Каин обича да награждава за убийствата на жени и деца, защото знае, че подобни деяния всяват неописуем ужас у враговете му.
– И е прав, точно това става – измърмори под носа си Алекс.
Налегналите ги мрачни мисли ги накараха отново да замълчат, докато продължаваха да вървят по улицата. Уестфилд беше типично малко туристическо градче в Нова Англия. Всичките му стари къщи с обшити с дървени летви стени бяха разкривени и скупчени в близост една до друга. Движението по двулентовото шосе се забавяше при преминаване през дългия три пресечки център. Множество туристи излизаха от страничните улици и търсеха място за паркиране. Някои малки сгради бяха преустроени в ресторанти, магазини за сувенири и художествени галерии. На една от витрините, покрай която минаха, имаше снимки на къщи и земя за продан.
Алекс и Джакс влязоха в магазин за туристическо оборудване, за да си набавят всичко, от което щяха да имат нужда при прехода из наследения от Алекс имот, както и за нощуване на открито.
Джакс знаеше точно какво ще им трябва. Алекс трансформира списъка й във всевъзможни вещи, достъпни в неговия свят. Когато накрая тя каза, че ще се нуждаят от завивки, той й посочи спалните чували. Избраха си компактна двуместна палатка, която с лекота се събираше привързана под туристическа раница. Джакс остана изумена от качеството и замисъла на раниците и оборудването, което свеждаше до минимум обема на нужния им багаж. През цялото време, докато избираха разнообразното оборудване, Алекс не спираше да мисли за всички онези хора, които загинаха по такъв ужасен начин тази сутрин, за травмата, понесена от оцелелите, за всички онези животи, които никога нямаше да бъдат същите. Всички в магазина говореха само за атаките. Много хора смятаха, че това е работа на ислямски фундаменталисти, а две по-възрастни жени изказаха мнение, че са дело на враждуващи наркокартели. Всички бяха ужасени от тях. Хората сякаш бяха настроени за още по-голям ужас и очакваха катаклизмите да се разгърнат още повече. Някои, изглежда, мислеха, че насилието скоро ще достигне и малките градчета като Уестфилд. Всички тръпнеха от страх за бъдещето.
Алекс знаеше, че съдбата на тези хора сега зависи от него.
След като излязоха с покупките си, спряха на едно пазарче и купиха храна, после отидоха да видят дали джипът е готов. Приемникът на сервиза каза на Алекс, че са почти готови, и им предложи да изчакат няколко минути в салона за клиенти. Там телевизорът работеше и предаваше подробности около убийствата. Алекс не искаше да гледа повече. Още повече, че мислите му препускаха прекалено бързо, за да може да седне на едно място. Имаше нужда да повърви.
Щом излязоха навън, забеляза нещо адски познато в художествената галерия от другата страна на улицата. Хвана Джакс за ръката, изчакаха два камиона, натоварени с дървени трупи, и през една пролука в трафика пресякоха тичешком.
Поставена на статив, на централно място на витрината бе изложена голяма картина, на която преобладаваха нанесени с гневен замах на четката червени ивици. Усещането, която тя оставяше у Алекс, беше на безумен, кървав, убийствен изблик на ярост.
Бавно се приближи до витрината, като гледаше изложената картина така, сякаш беше нещо опасно и смъртоносно. Замръзна, като не откъсваше поглед от нея. Разпозна стила.
Прецизно изписаният подпис гласеше: Р. К. Дилиън.
– Какво има? – попита го Джакс, смръщила вежди.
Той не успя да отговори. Изведнъж всичко си дойде на място.
– Алекс… – Джакс извика след него, като бързаше да го догони, докато той влиташе в галерията. – Какво става?
Алекс застана пред картината. От хаотичните червени ивици по платното се бяха стекли червени струйки боя.
– Какво? – каза Джакс.
Алекс измъкна от джоба си парчето хартия и й го подаде.