Выбрать главу

– Погледни почерка. Не чети написаното, просто виж почерка.

Тя за момент се вгледа в списъка с градове, после го погледна.

– И какво за него?

– Сега виж подписа на картината.

Джакс присви очи, четейки старателно изписаното с мътнобяло „Р. К. Дилиън“.

– Добри духове – промълви тя. – От една и съща ръка са.

– Р. К. Дилиън – каза Алекс най-накрая и отново я погледна. – Р. К. – Радел Каин. През цялото време е бил точно под носа ми. Наблюдавал ме е. Играл си е с мен.

– Великолепно произведение, нали? – Една жена в стегнато закопчан тъмносив костюм се приближи към тях. Усмихна се със събрани пред себе си длани и кръстосани пръсти.

– Не можете да си представите колко – каза Алекс.

– Това е един многообещаващ художник от Средния запад, който се превръща във фигура от национален мащаб в авангарда на новата художествена реалност.

Думите й много напомниха на Алекс на онова, което господин Мартин, собственикът на галерията в Орден, казваше за Р. К. Дилиън. Замисли се дали самият Р. К. не бе измислил това описание за себе си.

– Новата реалност – повтори Алекс с равномерен тон. – Да, така чувам и аз. Колко?

Тя остана леко стъписана от бързия въпрос за цената. Жената се заигра с яката на бялата си риза, прегъната над сакото й, докато през това време с другата си ръка прекара пръсти през косата си.

– Скъпичка е…

– За колко сте склонна да я продадете? В брой. Веднага.

Жената се усмихна.

– Наскоро Р. К. Дилиън пристигна в града ни за малко почивка и усамотение. Остави картината си буквално преди дни. Поласкани сме, че ни удостои с честта да предлагаме негово произведение. Цената й е дванайсет хиляди долара.

Като едва сдържаше гнева си, Алекс измъкна от джоба си един от дебелите пликове, натъпкани с банкноти. Той се зае да брои стодоларови банкноти, докато жената стоеше и наблюдаваше с тих шок, как той плаща в брой на мига.

Това бяха парите от обезщетението за пожара в дома на дядо му. Алекс реши, че Бен би одобрил това, което смяташе да направи.

Алекс подаде на жената цялата сума от дванайсет хиляди долара.

– Имате ли черен маркер? – попита я той. – От онези с дебелия писец?

Леко смутена, тя се извърна наполовина и посочи към едно старо дъбово бюро в дъното на помещението, поставено зад решетката на камината до бялата, гипсова стена.

– Ъ, да, мисля, че имам точно такъв. От този тип, дето се използват за писане по стъкло. За такъв ли говорите?

– Да. Бихте ли ми го заели за секунда, моля?

Жената отиде до бюрото и затършува из няколко чекмеджета, докато открие маркера. Тя се върна обратно с отекващи из галерията удари на токчетата си по изкривеното дървено дюшеме и му го подаде.

Алекс взе картината, която сега му принадлежеше, и с едри букви в средата на платното написа: „Р. К. Ще те чакам при портала. Ела и ме хвани.“ После се подписа отдолу с „Господаря Рал“.

Алекс подаде картината на стъписаната жена.

– Когато добрият стар Р. К. се върне, бихте ли му предали това, моля? Аз черпя.

Жената остана, изгубила дар слово, с увиснала челюст, докато Алекс и Джакс напуснаха галерията.

55

АЛЕКС ЗАКЛЮЧИ ПОРТАТА и тръгна към джипа. След всички заплашителни табели от другата страна на внушителната ограда, които предупреждаваха хората да не влизат в имота, имаше чувството, че се намира в преддверието на огромна катедрала. В неестествената тишина огледа мрачните сенки наоколо в търсене на очи, които да срещнат погледа му.

Магистралата беше прекалено далеч, за да чуват минаващите коли, ако изобщо имаше такива. На идване от Уестфилд планинският път беше почти напълно пуст. След като отминаха няколко къмпинга и черни коларски пътища, се бяха разминали само с един-два джипа.

Застанал насред притихналата вековна гора, Алекс имаше чувството, че се намира в друг свят. Виждаше, че напред пътят към имота далеч не отговаря на онова, което той бе свикнал да нарича път. Приличаше по-скоро на просека в праисторическа гора. На места дърветата сякаш се надпреварваха да достигнат до самия край на пътя. Точно отпред имаше нещо като поляна, оформена под короните на огромните ели. Дебелата сянка и мъглата допълнително засилваха предчувствието за нещо лошо.

Огромните стволове на дърветата тръгваха долу от ниското, където проникваше съвсем приглушена светлина. Сякаш имаше два свята: гъстата, тучна растителност в близост до земята и светът на извисяващите се отгоре върхари на ели. Тук-там по ниските етажи се гушеха купчинки дребни, високи до кръста смърчове. Снопове папрати свеждаха листа под падащите капчици вода, обрани от мъглата от боровите иглички над тях. Пухкавият им килим се разстилаше по горския под в притихналата катедрала, която излъчваше екзотичен, богат аромат на билки.